Новобългарски текстове - творчеството на Тодор Влайков (пирдопско-златишки говор)

Текстовете са взети от публикациите на произведенията на Тодор Влайков на страницата "Православна беседа":
Из "Дядовата Славчова унука":

...

ІІ

А Райка растеше като цвете в градина. И ей я вече и мома! Дочака дядо Славчо и това. Неговата Христинка не живя да ù се радва и да я види мома, а то е че дядо Господ му продължи дните, та дочака пък унучката му да се замомува.

А и каква мома беше станала Райка, и какво беше чудо! Една стройна, па гиздава — да ù се не нагледаш! Оная тънка, па висока снага, като се завие и закърши — като топола! Па едни отсечени плещи, едни равни рамена, едни заоблени гърди — да ти останат очите по тях! Лицето ù като пълна месечинка. И тъй мило, тъй хубаво, дето не можете и да си го помислите! Бузичките ù бели и червени, сякаш че са росни трендафилчета. Алените ù устица като с пара разрязани. Кога се засмее, показват се в два реда ония ситни и бели като бял маргарец зъби, а от страните ù в това време се откройват две малки трапчинки. Пък очите! Че то такива черни и живи очи и такъв мил и благ поглед може ли да ги има на друго място! Като дигне дългите си клепаче и те стрелне с оние живи въглене, сякаш че те прикове на място — такъва сила имаха! Ала в същото време сящаш, че тоя поглед те и упойва с някаква тиха сладост, с някаква приятна омая. Кафявата ù коса, гъста и мека като коприна, се спуща отзад на дълга плитка, а отпред изпод забрадката ù се подават като ластовичи крилца от само себе завити къдрици.

Каквато си беше хубава, още по-хубава я правеха гиздавите ù премени и наките. Дядо Славчо нищо не жалеше за нея. Той настаяше да ù се нагоди всичко, както му е реда и както е по хората, по предните хора, да не бъдат те по-доле от другите. Нали тя им е едничка за всичко! А и майка ù обичаше да кити и труфи своята жадена дъщеря. Тя умееше да приготви и натъкми всичко от хубаво по-хубаво.

Празник е. Ето я Райка, че е тръгнала с дружки за хорото, натруфена с оная хубава и гиздава премяна. Тя е с един китен от скъпата боя сукман, обшит със сърмени гайтане и с копринени кенета. Изпод него се подават кенарлиовите поли на бялата ù риза, шити с тютюрмета. Въз сукманя е облякла един къс гиджелик от морав джамфес. Запасала е въз него извезан с пъстри коприни поес и отпреди е закопчала позлатени чопразе. Превързала е въз кенаровите нагръдки, шити с кенета и тютюрмета, гердан жълтици като огън и наниз от ален като кръв бисер. Забрадила е назад една тънка, филибелишка пиринка, зехтиньова, с гълъбчета на челото. Возсукала е до под лактето бели като сняг ръкаве. Обула е воз тънките памучни с едри шарки чорапе ония чохени чехли с копринени китчици. Така накитена и пременена, па и както беше хубава, като иде на хорото, ех, то вече не можеш да ù се нагледаш!

Ала не беше само хубостта на Райка. Колкото бе хубава и прилична, толкова беше и разумна, и паметна, па и мурафетлийка. Че майка ù от малка я учеше на ум и разум, и на всякакви мурафете — и кенета да шие, и млин да точи, и везани възглавници да тъче. Тя беше превзела и майчиния си мурафет, и майчиния си разум.

Като майка си бе и сладкодумна. Доде ли у тях някоя роднина на-госте, тя ще я посрещне, както прилича, и ако нема майка ù, тя ще я разпита и разговори за всичко. И такива мъдри хоратù ще ù заприказва, и така сладко, така сладко, щото на роднината им се доиска и други път да пододе у тях.

А каква беше пък песнопойка и какъв чуден глас имаше! Една заран дядо Славчо, като бе свършил и разправил навънка работите си, седнал бе воз огъня и си пушеше луличката. Райка в това време бе вляла в градинката да полива, па бе запяла безгрижно една кръшна и весела песен. Ама тъй сладко и милно пееше, че дядо Славчо, стария дядо Славчо, който в това време накак си се беше заслушал в това пеене, се просълзи. Често се е случвало зимна вечер, кога си работят в къщи сами с майка си, и тя запее някоя на седянка — или “Милен Милици думаше”, или “Либат се Бальо и Янка”, или друга някоя, — случвало се е да се спират хора на пътя под стрехата им да слушат нейната песен.

Райка беше хрисима и срамежлива мома. Тръгне вечер на-вода с бели менци, чистичко облечена, с възсукани бели ръкаве и навтикана с росно цвете. Пред техния вратник обикновено се събират по това време прекарале мъже да си приказват. Мине ли тя покрай тях, всякога ще им рече: “добро вечер” и ще климне с глава. А пък близо до чешмата, при малкия мост, стоят ергене и причакват момите да им пият вода. Райка и тям ще рече “добро вечер”, ама тъй нисичко, щото едвам се чуе; и очите си не подига да погледне някого. Ако ли пък ергенин я запре да ù пие вода, тя ще се засрами и причерви вече дотам: и пита ли я, хоратù ли ù нящо, тя му отговаря с половин глас и се в земята гледа.

А да знаете пък и каква беше чистница и уредница тая Райка! Щом влезеш в малкия двор, дето е пред къщата им, тоя час ще познаеш, че тука пипа моминска ръка. Двора изметен и изчистен, нема нищо да ти се изпречи на пътя: всичко прибрано, всичко на мястото си. Къщата излепена и измазана с една бяла като вар глина; отдоле, малко над земята, мината права като конец ивица с червена глина; под нея прекарана пък друга, тъй също права, с жълта глина; а пък по кюшетата и под праговете като направила от червената и жълта глина едни кенета — за хубост, тъй е!

В градинката ù пък да влезеш, та да се смаеш! Че то как се насадиха тия цветя и как се накитиха тия лехи и тия колела! Тука един куп трендафил, и бял, и червен, изкастрен и изравнен като китка, а наоколо заграден с нисичек плет от чемшир. Таме други куп ружа, се от гъстата и от шарената, а окол купа насадени на колело червените и бели паренца. Таме пък една лехичка само карамфил, всякакъв вид; покрай лехичката една шарена ивица от стамболско цвете, от копринка и от теменужка, а на четирите кюшета по едно купче шибой. По-нататък едно кошерище крем и златовръх, а наоколо посадени кокичета, лалета и зимбил. Тука покрай стобора се проточила цяла леха здравец, божо-дърво и седеф, а по края заградено с шарена игличина. По-таме пък... та може ли да се изкаже всичко? То така наредено и накитено, щото само да си я гледаш тая градинка и да ù се радваш!

Райка много обичаше и почиташе дяда си и всякак гледаше и радеше да му угажда и да го слуша. Тя познаваше по очите, какво иска той и какво му трябва, и всякога бързаше да го превари; никога не чакаше да ù рече “това и това направи” или “това и това ми дай”. Дядо ù обичаше всички да припкат и да залягат като него и всичко навреме да се върши; и Райка припкаше и залягаше по цял ден и знаеше се, кога какво ще трябва да се върши из къщи и кога е време за женска работа. Когато обядват или вечерят, тя ще да шъта и приноси и чак като се прекръсти дядо ù и зафане, тогава и тя ще седне, и се ще бърза преди него да стане. А кога имат гостенин, нема и да сяда. Вечер тя отрано още ще приготви дяду си за лягане, ще му постеле и нагоди и, дорде той се кръсти пред куностаса, тя се права ще седи пред леглото му с чергата в ръка, па като си легне, ще го завие, ще му рече “лека нощ, дядо” и тогава чак ще седне при майка си да работи нящо.

Ех, каква беше, наистина, мома и какво беше чудо тая дядова Славчова унука!

III
Веднаж у дядови Славчови имаше копачки. Това бе по първа копан на кукурузята. Райка бе събрала десетина момичета, се свои еранки.

А знаете ли, колко е весело и хубаво на такъва нива, дето има повече копачки и се момичета? Че то свършват ли се там песните и припевките, имат ли край шегите и смеховете?

Ех, колко ми е драго и мене, като имаме така копачки, да ида да им нося обяд, па след обяда, като се заловят копачките пак за мотиките си, аз да се поизтегна под клонестата върба край вадата, на меката зелена тревица, да ги погледам и да им се порадвам! И не мога, право, да се наслушам тогава на техните мили песни и сладки препевки, на техните крехки смяхове и весели провикванета. Че то пък и песни ли се пеят по копан, я! Има ли нящо по-хубаво от тия песни? Като викнат с оние сладки гласове:

Драгано,
заспала ми е Драгана
под бял, под червен трендафил.
Хладен ми ветрец повея,
откърши клонче трендафил,
удари мома по лице.
Мома се от сън събуди,
ветра си люто кълнеше:
“Ветре ле, ненавеял се!
Какво бех сладко заспала,
заспала, сън сънувала:
до три ме момци лажеха...

Или, кога се зададе отдалеч някой ергенин, като се сгласят пет-шест заедно:

Не ходи, Станчо, ситен ход,
побива Дина ситен пот...

Или пък:

Ален божур на планина, Анко ле,
наведи се, откъсни го, Панко ле...

Като викнат тъй, па оня тънък, прохладен ветрец като поеме и люшне тяхната песен, та не ти трябва нищо друго, само да си ги слушаш. И слушаш, слушаш, па ти стане едно леко, едно мило, едно хубаво — така хубаво, дето не може да се изкаже! И както си се изтегнал на тревата, нящо като че те накара, та се поподигнеш, земеш шапката от главата си, подфърлиш я нагоре, па се прови-и-и-икнеш, колко ти глас държи. И от това, сякаш че ти стане още по-леко и по-хубаво!

Слънцето токо-що бе се отместило от пладне. Дядовите Славчови копачки беха пладнувале. Дядо Славчо стягаше коня вече да си върви. Райка натуря в дисагите, щото трябваше да се върне, а пък щото трябваше да остане за кьораво пладне, тя го обви в месала и го тури настрана. Откак се качи дядо Славчо на коня и го бутна към село, Райка зе едно бяло менче, голямата стомна и един тас, а Донка Геновичина — предня Райкина дружка — зе другото менче и едно делве и, дорде си почиват другите копачки, те отидоха там в дола на кладенеца да налеят студена водица.

Зарите на слънцето биеха право над главите. Един задух, една мираня бе станала като по Петровден. Не можеше да се търпи. Всичко се бе потаило и укротило: немаше пиле да запее, немаше ветрец да трепне. Клонето на върбата при дядовия Славчов кукуруз не мърдаха. Само нейде отдалеч се чуваше протегнатата и като че тъжна песен на някои копачки, на които пладнето, види се, още се готвеше.

Райка и Донка додоха при кладенеца. Той е в една малка и хубава долинка. Само над кладенеца се е навела една прегърбена слива, чегато я е турил там някой да го варди и да показва на жадните и изгореле за студена водица хора, дека могат да си свестят душата. А кладенеца си шумолеше сладичко, караше своята от нищо непрекъсвана песен, като изваждаше из своите невидими дупчици на малки мехурчета бистра като сълза и студена като лед водица, която изпращаше по една малка вадичка, обрасла наоколо с висока трева и с пъстри цветенца, в ближната по-голяма вада.

При кладенеца немаше никого. Донка изплакна делвето, оми менчето, напълни ги и двете и ги остави настрана; после се оми и поналиска и сама, па седна там наблизичко да чака и Райка. Райка и тя оплакна и наля бялото менче, наля с таса и стомната, остави ги во вадичката да поизстине водата още повече, па зе и тя, та се поналиска; после свали от главата си китката, която озаран росна-росна беше набрала и увила, и я натопи настрана в кладенеца, та да се поразвесели и тя, защото бе зела малко да позавяхва.

Двете дружки, седнале на моравката край кладенеца, приказваха си весели и безгрижни за това, за онова: приказваха си за Пена Панчовичина, която оня ден на Кръстаничината нива се най-напокон остаяла на браздата си; и за Донкиния изгорник Стойчо, който вчера дохождал на Златината нива, дето копала и Донка. И много им беше хубаво да си поседят тъй при кладенеца на хладец и да си посказват и починат повечко.

Унесени така в сладки приказки, те и не сетиха как иззади тях по пътеката се зададе един момък, бос, с малко възвити крачоле, с обсукани ръце, с мотика на рамо и с метната въз мотиката аба.

— Помози ви Бог, момичета — продума той с малко сподавен от стеснение мъжки глас, па сложи мотиката и абата на една страна и се приближи към кладенеца.

И двете момичета, изненадани от неочакваната поява на тоя момък, скокнаха изведнаж на-краки, сепнати и засрамени.

— Дал Бо’добро, бае Ненко — му отвърна Донка, която първа се съвзе. Тоя момък ù беше роднина. И затова тя без свенуване му отвърна и после весело зафана да го запитва:

— Че къдя си ходил с мотиката, бае Ненко, и що щеш тъдява? Вие, сякам, немахте тука облизо нива, а?

— Немаме нива, Донке, ами ливада имаме ей таме е, при Бошковите върбе. Наваждам я, та ходих да оправям вадата, че се беше разпищила. Па се поуморих и загорях за вода, та рекох да дода тук да се поразхладя. Я дай таса, момне, да си гребна.

И Райка, която стоеше пред кладенеца и беше зела менчето и таса в една ръка и стомната в друга да си върви вече, остави менчето и стомната на земята, па се наведе, та наля малко водица в таса, пооплакна го, напълни го, после полегичка и с наведени очи, малко причервена, подаде го Ненку. Ненко пое таса и жадно-жадно го поднесе към устата си.

— Ех, че студена вода! Пада ти като мехлем на сърцето. Налей още един тас, моме.

Райка наля и, като му подаваше таса, погледна го изпод вежди. “Какъв хубавец!” — си помисли тя. После, като поимаше таса, тя пак го погледна — така някак си, без да ще, против волята си. Тя никога не вдигаше очи да погледне ергенин право в лицето. Това го имаше тя за срамотно. Ала сега нящо чегато ù викаше извътре: “Погледни го, Райке, погледни го още веднаж, то нема нищо.” И тя послуша това, дето ù викаше така, и погледна го. Тоя ред тя срещна и неговия поглед. “Боже мой, какъв мил поглед!” — си помисли Райка.

Тя се засрами, задето тъй погледна в лицето на ергенин, и се причерви още повече; па бързо се наведе, пое си съдовете и: “Хайде — каже, — хайде, Донке, да си вървим, че ни чакат”.

— Ами де копаете? — попита Ненко.

— На дядови Славчови копаем, ей таме е, дето се виждат многото копачки — отговори Донка. — Видиш ли, че са станале нашите? Хайде, Райке, хайде да си вървим.

— Че защо толкова бързате? — подзе Ненко малко шеговито. — Поседете да си поприказваме де. Виш, още е рано. На хората тепърва занасят пладне.

— Ех, не бива, бае Ненко, трябва да си вървим, че ни чакат копачките за вода — думаше Донка, като тръгваше вече. — Ха остай си с Богом, бае Ненко.

— Ходете си със здраве. Добър ви час! — отвърна Ненко, като си зимаше мотиката.

Таман поотминаха малко, кога токо се досети Райка за китката си. Тя остави съдовете си там на земята, и с наведени очи и още повече причервена, върна се бързо та си я зе.

Ненко, подпрян на мотиката си пред кладенеца, сега още по-добре изгледа Райка, като преприпна покрай него. Райка, всякога хубава и мила, тоя път, позаруменяла от срам и както бе налискала лицето си със студена вода, изглеждаше още по-хубава и по-мила, — каквато беше хубава и нейната китка, като я извади из кладенеца. И на кой ергенин, който би я погледнал в това време, сърцето не би затупкало силно и очите му не биха отишле след нея? А Ненку, на когото сърцето беше някак си по-другояче направено — по-лесно да се разгаря и по-силно да тупка — и който никога още не беше срещал тъй отблизо момински поглед и не беше пил от моминска ръка вода — помислете си вече какво беше нему в това време на душата и какво правеше неговото сърце!

Той си мислеше на ума... да не речете, че нящо много си мислеше, или пък нящо лошо и безпътно, както би помислил някой от сегашните ергене на негово място! Ах, не!... Той си мислеше само това: “Ех, Божичко! Защо немах късмет да си заборави тя китката в кладенеца? Защо немах тоя късмет!” И с тая мисъл в ума той се наведе към кладенеца и си думаше полегичка: “На, да беше я заборавила, аз щех да посегна, ей тъй е, и щех да я зема от тамечка”.

В това време изведнаж очите му светнаха от радост: там, дето беше по-напреди нейната китка, тъй до една тревичка, беше се затулило едно червено карамфилче — отлъчено и останало някак от китката ù. Ненко го грабна бързо, като нящо скъпоценно, па го загледа едно милно-милно, сякаш че ще го погълне с очите си. После го поднесе, та го помериса. “Я гледай, колко хубаво мерисало това карамфилче!” — си каза той, като го погледа и позавъртя малко зачудено и се тъй милно. Помериса го после пак, тъй е-е-е силно, да бива всичката му меризма да изсмуче, па го втикна в поеса си, грабна си мотиката и абата и зе пътя къдя ливадата.

IV
Ненко беше снажен, прùличен и хубавец ергенин, с возруса, малко къдрава коса. Мустачките му порасле толкова, колкото да могат вече да се възсукват. Едни сини очи имаше като синия синчец. Погледът му бе открит, ясен и доверчив. Широкото му и румено, малко позагоряло лице бликаше от здрава младина. По него се четеше безгрижност, простота и добродушие. То беше тъй мило, както бе мил и погледа му.

Ненко си беше сам-самичек. Немаше ни баща, ни майка. Баща си той и не помнеше. А пък майка му го остави на девет години. Дорде бе жива тя, праща го и на школьото. Па като доде до наустницата, тя нема с що да му я купи и Ненко се прости с учението. Тогава го зе уйчо му Димо — той водеше сестра на майка му, — зе го да му води на оран и да му пасе воловете. Уйчо му Димо беше заможен човек, па бе и добър. И Ненку беше харно там. Той си бе и като у дома, защото уйчови му Димови живееха в един двор с тях.

Кога умре майка му, то бе у уйчови си. У тях си и остана после. Роднините му прибраха и прикътаха, щото му бе остало дом и покъщнина, туриха в къщата да живее човек с кирия, а Ненка го задържаха уйчови му. Леля му Гана си го обичаше и го гледаше като майка. Обичаше го уйчо му и радваше му се. Радваха му се и двамата, защото те немаха стигнале дяца, па и Ненко беше кротък и послушен.

И така Ненко там си и порасте. Той вършеше уйчу си много хубава работа. Като понаякна, уйчо му натъкми два чифта волове. С едните Ненко сами работеше.

Като подбра Ненко двайсе и втора година, уйчо му Димо свика един път — на зимни свети Атанас беше това, — свика всичките Ненкови роди в бащината му къща. Тя беше опразнена и леля му я бе излепила и уредила както трябва. Събраха тогава всичко, що беше останало от баща му и майка му, и му го предадоха на ръцете. След това уйчо му Димо пред всичките роднини викна пред себе си Ненка и зафана така:

— Слушай, уйчовото. Досега ти си ми работил и помагал си ми, бил си ми за син намясто, слушал си ме и от син повече. Сега си вече стигнал, станал си ергенин. Аз ще си те имам и отсега за син наместо, ама трябва ти и самù вече да станеш къщовник и домовник. Е зер, нали трябва да ти огледваме вече и мома? Къща, дом и покъщнина си имаш — остало е от баща ти и майка ти, Бог да ги прости. Имаш си и нивици, и ливадки. От кирия за къщата и за нивето досега са се събрале шестотин и триесе гроша. Ето ти ги. А задето си ме слушал толкова време, други хак нема да ти дам, ами ето тия волове, дето работиш досега с тях, харизвам ти ги — с колата и с всичкия такъм. И малката крава, дето се отели оная неделя, и нея ти харизвам. И седем шилета съм избрал и съм ги забележил — и тях ти предавам. Ако работиш честно и умно, ако чалъщисваш, и Господ ще ти помогне, та напокон и повече ще добиеш. А сега всичко това, дето ти го казах, е твое вече. Отсега ще гледаш и ще работиш само за себе си. Аз се фаля с досегашното ти слушане и с досегашното ти залягане и чалъщисване. Бъди и отсега такъв, па се не бой.

Ненко се поклони и целуна ръка уйчу си; целуна ръка и лели си, и на всичките си роднини, дето се беха събрале там. Леля му плачеше, от радост плачеше. И на Ненка беха се наляле очите.

На другия ден Ненко влезе вече в своята си къща. Тая нова наредба толкова го радваше, щото той се не знаеше де е от драгост. Волове като глигане, кравата с телето, седем шилета — това се негово. Цяла къща с всичкото му — с менците, със саханете, с чергите му, с възглавници, с месале, с всичко, дето го има во всяка къща — негово се! Па и ниве пет-шестнайсе рала, ливадки седем-осем коси — досега ги е работил уйчо му, сега и тие негови — Ненкови. И въз това отгоре шестотин и триесе гроша сухи пари. Ех, имаше ли сега други като него, я!

И зафана Ненко да си работи самичек с воловете, зе да си реди нивиците и ливадките, гледаше си кравата и овчиците. И помагаше пак и уйче си. А кога му останеше време, работеше и у чужди хора с пари. И всичко му вървеше като по вода. Още същата пролет той сколаса да си струпа отлукана нова и съдове за добичетата.

В къщи уж самичек да си живее, ама самичек, то се знае, де може се живя? Ами пак около уйчови си беше. Леля му го гледаше пак като и отнапреди: месеше му, готвеше му, дрехи му приправяше — гледаше си го, с една дума, като майка пак. Та и кой други щеше да го гледа, ако не беше тя? Ех, каква добра жена беше наистина тая му леля Гана! Уйчо му Димо и той беше харен, ама да не беше леля му Гана да застая, той де би направил самичек така и де би го тъй нагодил.

Ненко лесно навикна на тоя нов живот. И обикна го. В делничен ден той се ще да е на работа — било с воловете, било инак из дома или по къра. Вечер ще си нагажда и разборява добичетата. В празник ще се облече чистичко и хубаво, па ще иде отрано в черкова. След черкова ще обядва у лелини си. После ще си посказват и поразправят с уйчо си за нивето и за ливадето — коя как е и с какво ще се посее, — или пък какво става и що има из село. Па след пладне чак той ще се постегне и понареди още по-хубаво и ще излезе на хорото.

Ненко се редеше и обличаше много спретнато и гиздаво. Уж прости дрешки, уж нема по него нищо, кой знае какво скъпо и хубаво, като по някои богатски синове; всичко, каквото и у повечето ергене — простичек минтан, черно елече, вълнена антерия, морав поес, колчаклие без много гайтан чишире — ама като го погледнеш тъй стегнат и пременен на хорото, не знам как ти седи, чегато неговото рухо не е като у другите ергене, чегато е по-друго, по-хубаво.

Беше и много хрисим. На хорото той нема да лудува и беснее като други. Ако играе, ще се фане между ергене. И нема да скача лудешката като някои, ами ще играе полегичка, кротичко. Ако ли не се фане на хорото, той ще се запре настрана и ще си стои мирно. Да настъпя чехли на момите, да връзва кърпите и косатниците им, както правят някои луди ергене, това у Ненка го немаше. Той се срамуваше и цвете да земе на мома! Срам го беше дори и в очите на мома да погледне. Не беше още навикнал на ергенлъка Ненко. Истина, и нрава му беше такъв, ала още не беше му ударил и часа за това. Утик беше още като ергенин.

По си бе навикнал Ненко да върви след ралото по ровката нива, да побутва воловете сегиз-тогиз с остена, като им подвиква: “Горе-е де-е!” — и да си кърши полегичка някоя безгрижна провлечена песен. А пък кога пуснеше воловете да пасат, обичаше той да се възлегне воз някой слог и да си надуе тънката габровска свирка. И тогава, ех, кадър ли си да го слушаш! И чучулигите, дето трепкат с крилцата си в синьо небе и весело чуруликат, и тие, сякаш, спират тогава песента си, престават да трепкат крилцата си и се ослушват в неговото свирене. Тука го Ненко най-биваше, това си и най-обичаше.


Един празник, малко нящо преди Гергьовден — същата пролет, през която по-напокон беше и копанта дядова Славчова, за която сега ви разправях, — Ненко си седеше пред вратника, ей тъй, безгрижен. Това бе вечерно време, по заход слънце — таман се разтуряше хорото. Той си бе дошъл от хорото по-рано, па дома немаше какво да прави — кравата и воловете не беха се още прибрале от говедара, — та за това бе излял пред вратника да погледа кои минуват и заминуват. И си пресмяташе в ума заран какво ще да прави: дали да иде на Шутила да оре, или на Дервишка могила; или пък да не ходи да оре нито на Шутила, ни на Дервишка могила, ами да иде да кара боклук на малкото ниве на Стояновец. А дорде се беше залисал в това пресмятане, из пътя покрай вратника им заминаха две момичета.

Едното от тях, отвъдното, го погледна и крехко-крехко го поздрави: “Добро вечер, бае Ненко!” А другото, дето беше отсам, към него, гледаше в земята и полегичка, едва-едва да се чуе, рече и то “добро вечер”, без да си подвигне очите. Първото момиче беше Донка, лелината му Стойкина дъщеря: той я позна по гласа. И тозчас се обърна, та свободно, както всякога си приказва, ù отрече: “Дал Бо’добро, Донке.” Видя той и другото момиче, дето вървеше с нея, ама кое беше то, не позна го. Видя му се само, че беше много хубавичко.

Други път Ненко си не туряше мерак да знае, това момиче кое е и онова чийо е. А сега, не знам от що и от какво, дощя му се да знае кое бе онова момиче, дето вървеше с Донка. И фана да мисли за това и да се трупи. Хем някой чегато му даваше зор: “Де кажи, кажи по-скоро кое бе онова момиче!”

Дорде още се трупеше да лучка за това нящо, отдоле зададоха пак две момичета. Те бяха същите, одевешните — Ненко ги позна още отдалеч: Донка и другото момиче. Ходиле беха у Донкини. Донка се бе пофалила на другарката си, че ушила някакви кенета на едни ръкаве, и другарката ù бе поискала да ги види, та и тя да си ушие такива. Сега те за тях беха ходиле у Донкини. Другарката ù носеше тия ръкаве под мишница, обвити в бял пешкир.

Тие и сега бързо заминаха покрай Ненко. Той пак не смея хубаво да изгледа другото момиче, ами крадешком само го погледна, както погледват срамежливите моми на ергенете. И с това погледване Ненко видя, че то се беше малко попричервило. Чак откак си заминаха, той го изгледа по-свободно. И видя го хубаво. Видя той стройната му снага и равните му плещи и разстланата по тях гъста и дълга коса.

Когато вече момичетата се затулиха, той си влезе дома да приготви трици за воловете и в същото време си думаше полегичка: “Защо ли се беше причервило онова момиче, дето вървеше с Донка лелина, кога замина покрай мене?” Тъй си думаше Ненко. И много време си думаше тъй, и много време се това момиче му се въртеше в главата. Ала малко по малко той се залиса в работа и фана да го заборавя.

V
Сега, като наваждаше ливадата, кога доде на кладенеца да се напие студена вода, щом видя Донка лелина си, а с нея и друго момиче, отдалеч още, по тънката му снага, по равните му плещи, по дългата му коса, а най-вече по тупкането на сърцето си, Ненко позна, че другарката на Донка е същото онова момиче, което преди няколко време с тая същата Донка замина покрай него и се беше причервило.

Той го видя сега хубаве. Боже мой, какво чудно момиче било! И знаеше вече, че то е дядовата Славчова унука. Чу и че го викат Райка. “Виш ти, и името ù сладко и хубаво като нея” — си мислеше Ненко. Ала кой беше сега като него, я? Той държеше в пазвата си карамфилчето, дето го беше откъснала сама тая хубава Райка. В пазвата му карамфилчето беше таман над това място, дето чука сърцето му. А сърцето му гореше като огън и чукаше много силно, така силно, щото да имаше облизо човек, можеше да чуе ударите му. Други път така силно не е горяло и тупало. Ненко отиде на ливадата да я донавади. Вадата, която беше отбита наблизо там от реката, бе обляла май половината ливада. Той отиде на реката да запищи по-добре арга, та повече вода да влезе в ливадата и по-скоро да навади и другата половина. Копа там, пищù, правù и мислеше, че е запищил вече всичката река, та отиде на ливадата да я чака и оправя. Чака, чака — нема да приидва вода, ами зе да престава. Най-напокон и ептен престана. “Бре, каква ще да е тая работа?” — си помисли Ненко и отиде къдя арга. Кога — що да види? Всичкия арг, дето го беше правил заранта толкова си време, сега разпищен и разфърлен досущ. И досети се Ненко, че преди малко намясто да запищува, той е разпищувал и разфърлял. И остана да гледа като гузен и да се чуди каква би тази омая и откъдя доде тя. Па като че го накара нящо, зе, та извади из поеса си карамфилчето и го помериса. После погледна разпищения арг, па погледна и карамфилчето едно милно-милно, като че да искаше да му се оплаче и да го попита, как е станало това, та сега самичек да си направи такъва пакост. Помериса го той веднаж-дваж, като гледаше се и към разпищения арг, па зе, та го скри в поеса и накани се да си върви. Та немаше и какво друго да прави вече. Да земе отново пак да запищува арга, трябваше толкова си време; а пък слънцето бе зело май да се преваля.

Облече си Ненко абата, зе си мотиката нарамо и тръгна из малката пътечка покрай ливадата. Кога се доближи до долинката, дето беше кладенеца, той се позапря мъничко, погледна към кладенеца, па си повъздъхна. Погледна към многото копачки — оттам се чуваха песни и смяхове. Той помери да тръгне към тях, та да послуша там отблизо, като пеят, да ги погледа, па и да се пошегува с тях, както правят и други ергене. Ала размахна. Досрамя го. “Как ща — мислеше си той, — токо-тъй без работа да ида сега там и какво ща да приказвам и разговарям с тях? Па и какво ще си помислят за мене? Не-е, не ща, срам ме е. Да съм барем с някой другар, ами то — самичек. Не ща, не ща.” И той си тръгна пак из пътеката. Та па зе та измъкна свирката, която всякога носеше в поеса си, поизтри я с орльовото перо, дето беше в нея, завтикна перото отзади на врата си, наплюмчи си пръстето и наду я. Засвири той, ама как засвири! Не, това не беше свирня, това бе друго нящо. Свирката не свиреше, ами думаше. Просто и ясно думаше. И разбираше ù се всичко. Дето се казва в песните, че свирката, като свирила, думала — истина е. Някогашните свирки са могле да думат. И Ненковата свирка беше такъва. И тя думаше. А ето какво думаше тя:

Я ме годи, мамо, я ме жени:
пуста младост, мамо, не се търпи!
Снощи вечер, мамо, аз отидох,
аз отидох, мамо, на кладенци;
там заварих, мамо, малка мома.
Аз ù рекох, мамо: “Добро вечер!”
Тя ми нищо, мамо, не отрече.
Па се върнах, мамо, у дома си,
па си седнах, мамо, да вечерям —
пелин била, мамо, вечерята.
Па си легнах, мамо, в постелята —
огън гори, мамо, в постелята.
Я ме годи, мамо, я ме жени:
пуста младост, мамо, не се търпи!
Не е огън, мамо, да прегори,
не е вода, мамо, да претече.

Така думаше свирката. И тая чудна Ненкова свирня се носеше далеч, далеч по широкото поле. И полето, което преди малко кънтеше от веселите песни на копачките, завчас утихна и се ослуша в Ненковата песен. Само един славей, отсреща там в елшака, който токо-що бе зачуруликал, не замлъкна. Неговата кръшна песен беше тъй хубава и чудна, както и песента на свирката. Той, сякаш, приглашаше Ненку и правеше още по-сладко да говори свирката му.

Всичките копачки се беха запряле да слушат тая нечувана свирня. Ала ни една тъй не бе ù дала ухо, както Райка.

Ненко престана да свири — доближил се бе към село. И полето пак екна от песни и провекванета. Ала Райка ги не чуваше. Тя беше още като захласната. И сякаш се, че още слуша тая чудна песен на свирката. Тя се вреза в паметта ù. По-напреди само: “Какъв личен и мил момък!” — си думаше. А сега зе да си дума и: “Каква чудна свирня, каква песен, Божичко!”

Дядовите Славчови копачки оставиха мотиките и седнаха на слога да си похапнат кьораво пладне. Откак си похапнаха, отидоха на сянка под върбата да си починат малко и да си поприказват. А Райка зе стомната и бялото менче с таса и отиде тоя ред сама на-вода.

На кладенеца немаше никой. Тя си наля, па си поседна, ей тъй е, край кладенеца. А в главата ù се въртеха се същите мисли. Тя си думаше на ума: “Ей тукана е аз си седех и одеве с Донка. Той ми поиска водица и аз гребнах и му подадох. Па го погледнах изпод вежди. И видях го. Срещнах и неговия поглед. И нящо като че ме парна на сърцето. Господи, света Богородичко! Ами защо го погледнах? Как се не засрамих, ами дигнах очи и, не знам като какво си, зех да гледам на чивяка в лицето?... Кешки да го не бех видяла, кешки да не бех дохождала одеве на-вода. На, сега сякаш че нящо като въглен ми седи на сърцето и то тупа, тупа, та да бива да изскокне. И се това мисля оттогава... Ама виж ти, каква съм си пък — като дете. Зела съм да мисля кой знае какво си, чегато не мога да не мисля това. Нема да го мисля, и хайде. Отсега, на, хич, хич нема и на ума да си турям за това!” Така си рече, па зе бързо съдовете и тръгна към нивата. И се пак друго нищо ù не беше в ума, а само одевешния момък, неговия мил поглед и чудната му свирня... Та не можеше другояче. Не можеше друго да мисли, па това си е.

Вечерта Ненко дълго време седя у тях си на пезула. Той гледаше ясното, обсипано със звезди небе, като бе опрял очите си на светлата вечерница, и се си въртеше в ръката полузавяхналото карамфилче. А в ума му се въртеха чудни, хубави, нови и немислени дотогава мисли.

А и Райка до втори петли не заспа.
...

Райка, щом се разтури хорото, измеси се из момите и, кога се обърна Ненко да я види още един път и нящо да ù рече, нея я вече нямаше наоколо.

Той я съгледа чак като излизаше из вратника. Тя вървеше с друго едно момиче, с което нящо си приказваха. Ненко тръгна след тях и се вслуша в разговора им.

— И аз заран нема да ида на возрив — казваше Райка. — Дина Ценовичина ме вика, ала мама рече да не ходя.

— Ено по-добре, че не си се врекла. У Динини ще возриват само Дина и Велика Пройкина и две бабички. Ка не си отишла с бабичките да возриваш!

— У-у, Тинке, я слушай: ха заран рано да идем на Поповия кладенец на-вода, а? Дядо много обича от Поповия кладенец вода.

— Бива, бива, Райке. Викай и мене заран, щеш ли?

— Е, ща те викам.

— У-у, Райке, ами нагръдките си доши ли?

— Още завчера ги втасах. Ама да видиш какви кенета ме научи мама да шия?...

По-нататък Ненко не дослуша. Той чу само “заран рано на Поповия кладенец”. И запомни това хубавенце. Друго му не трябваше.


IХ

На другия ден заранта рано, кога слънцето още не бе изгряло, ами само беше заруменило небето над планината, Райка бе зела една хубава зелена стомна и едно бяло менче и отиваше на-вода. Отиваше тя не на чешмата, дето е близо при тях, ами на Поповия кладенец, дето е ей там на края, малко по-нататък, отвъд върбето, като се спуснеш от брега по малката пътечка, до моравката край реката.

Ех, ама да знаете каква вода чучури из малката стублица, дето я е турнал на кладенеца някога дядо хаджи поп Георги, Бог да го прости! Такъва вода вие ниде, вярвам, не сте виждале. Сълза, сълза — толкова бистра! Пък студена! Право, на друго място такъва вода не може да се намери. Малко ли хубави чешми има у нас, малко ли други кладенци и стублици има из полето ни и по планината, ала Поповия кладенец е един. Чини си да походи човек малко повечко, ама да се напие или да налее стомните си от неговата бистра и студена вода.

Райка се позапря пред вратника на Тинка Дръндина, дето ù бе заръчала снощи да я вика. Помисли да влезе вътре, та да я потърси, па ù доде на ума, че у Тинкини има зло куче — веднаж то щеше да изеде една жена — и затова Райка не влезе, ами ги отмина. — “Ех, стигна ще ме тя — си помисли Райка. — Па може и да е отишла вече.”

Ето я Райка и на края. Тя върви из една тясна пътечка по високия бряг. Доле между върбето тихичко и сладко шумоли малката река, дето минава през селото. Покрай пътеката и нататък са се зелнале зимнини като едно море. Токо-що са изкласиле и зафатат вече и да цъфтят. Тънкия прохладен ветрец, какъвто всяка заран по това време изпраща планината, едва-едва разклаща туй зелено море. Над нивите летят ластовички. Гледай ги как ту се издигнат високо-високо в синьо небе, ту се спуснат и полетят ниско над самите ниви, сякаш че крилцата им задират разцъфтените класове. И как весело чуруликат! А из върбето покрай реката ония ти славеи, като запяле един от други по-чудно, като закършиле и заизвивале ония сладки гласове, като задробиле ония дивни свирни, ех, можеш ли да им се наслушаш! Омайват те тия песни и тия чуруликанета! Па и онова ясно и хубаво време — да му се не нарадваш. Небето е чисто като огледало. Ето го че и слънцето наднича иззади планината и праща първите си златни зари най-напред отсреща по баира, а напокон и по корията, и по малкия рид, и в полето, и навред. И всичко оживява от неговото величествено погледване над планината, всичко сякаш че се засмива: и житните класове, и синчеца, и всички билки и цветенца, и всички пиленца и бубулеченца, и всичко, всичко... Ей на, погледнете на това малко возсиньо и малко мораво цветенце — у нас го викат криво момиче, защото аслъ цветеца му е малко изкривен. Погледнете на него. Видите ли го колко се е развеселило? И тия капчици роса, дето са прилепнале на листенцата му, видите ли как светят? Като оченцата на малко детенце, кога се смее, нали? На, и кривото момиче се смее. И всичко тъй се смее и радва! Божичко! Колко е весело, колко е хубаво, колко е чудно, колко е... та може ли да се изкаже всичко? — Рай, Божи рай!

Райка си вървеше из пътечката покрай брега. И ней ù беше едно леко, едно хубаво, та нема как. От хорото снощи тя се бе много променила. През нощта сънува се хубави сънища. И заранта стана весела и засмяна, като това трендафилче, дето го откъсна росно-росно от градинката, та го уви в китката си.

Тя слизаше вече из малката пътечка към кладенеца. Той се вече види. И чува се дори, като чучури бистрата му вода.

Ето я и пред кладенеца. Тинка я нема. Нема никого.

Райка се наведе, та сложи съдовете на земята, зе след това менчето, турна го да се налива, па се изправи и дигна очи, та погледна. Погледна и... в същия миг, като че въглен я парна на сърцето и силни тръпки я побиха. Към кладенеца от другата страна, не откъм селото, слизаше един човек, един ергенин. Тя го позна. Сърцето ù го позна по-напред. И тя грабна тозчас менчето, зе празната стомна и помисли да си върви. Ала и сега, както и снощи на хорото, нящо против волята ù като че я спря. И тя остави пак менчето да се долива. А сърцето ù тупа, тупа, та да бива да изскокне. Лицето ù отведнаж се промени, стана червено като божур.

Той доде при кладенеца. Вие се сящате кой беше — Ненко, нали? Той цялата нощ не е мигнал. Се Поповия кладенец му е бил в ума. И още се непукнала зората, стана и излезе.

— Що чиниш, Райке? — продума Ненко малко засрамено, като с чужд глас, и се запря пред кладенеца.

— Нищо — отговори Райка нисичко и с наведени очи.

— Водица ли си ранила да налееш?

— Водица — пак тъй нисичко, с половин уста, отговори Райка и се наведе, та зе менчето от чучура и го остави по-настрана.

— Ех, ако си налейнала, дай барем и мен да пина.

Райка му подаде с наведени очи бялото менче. Той го зе, издигна го и зафана полегичка да пие, без да погледва Райка. Пина малко, па ù го подаде. Тя посегна да го земе, ала той го подръпна назад. Той бе видвал, че ергенете така лъжат момите на чешмата. И сега нящо тъй му доде отнейде и той да поизлъже Райка. Райка се засрами още повече и още повече наведе очите си към земята. Ненко ù пак подаде менчето и Райка боязливо някак си посегна, та го пое и го сложи да се долива.

Ненко не знаеше какво да ù рече, като ù подаваше менчето, само я гледаше тъй малко усмихнато. А Райка стоеше над кладенеца и гледаше, като прелива водата от менчето, без да се сети да го отмести.

— Не возривате ли днеска, Райке? — запита Ненко, след като помълчаха доста.

— Не возриваме. Други ден ще возриваме — отговори Райка, се тъй с наведени очи. И пак замълчаха.

— Аз ходих да диря телето, че вчера някъде се е загубило, па го нема никакво.

Ненко излъга, без да беше мислил тази лъжа по-напреди. Райка не рече нищо. И пак се замълчаха. Ненко се я гледаше.

— Я виж пък каква хубава китка си имала, а то!... Я дай да я помериша! — продума Ненко свенливо, като се попричерви, па посегна да ù земе китката. Райка си секна главата, па зе китката, та му я подаде сама. Дорде му я подаваше, тя крадешком го погледна. Ненко бе впил очите си в нея и не ги сваляше. И Райка срещна погледа му. Той бе и мил, и плах, и някак си срамежлив, ала в същото време и грейнал от доволство. Райка се не сдържа, ами пак го погледна с дълбокия си влажен и светъл поглед. И сети тя след това, че в сърцето ù се влива нящо сладко, нящо хубаво, нящо такова, дето не можеше нито да го изкаже, нито сама да го разбере какво е. Дотогава такова нящо не беше изпитвала.

— Ами дядо Славчо що прави? — запита Ненко подир едно късо мълчане. Той виждаше, че не чини да мълчат, а пък не знаеше какво да приказва; и той пущаше, каквато вече приказка му доде на устата.

— Дядо отиде в Тополница на ливадата — продума малко по-отпуснато Райка.

— В Тополница ли?

И пак замълчаха.

Райка бе насочила поглед към Ненка, ала не го гледаше в лицето, ами бе вперила очи в китката, която Ненко държеше в ръката си и токо я подигаше да я мерише.

— И-и-и, пък как хубаво мерише китката ти! Не можеш да се наситиш на меризмата ù! — зафана Ненко отведнаж, като улови Райкиния поглед в китката. — Во вашата градина се такива ли са меризливи цветята?

Той сети и самичек, че каза хубава приказка и погледна да види какво ли ще му рече Райка. Тя се попричерви и засрамено погледна в земята. Па вдигна пак очите си, погледна към Ненка, тъй излека, и полуусмихната му отвърна:

— Ах, меризливи са зер. Ужка викаш, а то...

— Ужка ли? Ти сякаш, че... кой знае какво, Райке!

Ненко бе намислил след това да ù каже и друга хубава приказка. Ала отведнаж токо се сепна и зафана плахо и свенливо да гледа наоколо си. Защото на очите му се мерна нящо, мерна му се човек. Към кладенеца откъм село слизаше едно момиче. Това бе Тинка Дръндина, дето вечерта заръчаше Райки да я вика.

И Ненку, и Райки беше тъй хубаво пред кладенеца и тъй честити се сящаха тогава, щото не знам какво си биха дале, да можеше това да се продължи повечко. Нищо, че не се вслушваха в приказките си, па и не знаеха какво да си говорят: те с погледите си изказваха всичко и чрез погледите си вливаха един у други тази сладост и това упойване, с които беха препълнени сърцата им. Па дори и да се не гледаха и да се не срящаха очите им, стигаше им и това само, че те беха един до други и самички. Ненку стигаше, че сега до него беше Райка, тая Райка, за която от две недели копнееше, за която нощеска не беше спал, и че тя сега сама му даде китката си — не едно карамфилче само, като напреди, и то да е заборавено, ами цяла китка! Стигаше и Райки, че пред нея стоеше същия Ненко, когото мислеше и сънуваше от толкова време, и че той сега е дошъл максус да ù пие вода — това тя знаеше. Само това им стигаше тям, за да се упоят от такъва невиждана дотогава сладост!

Ала те знаеха, че не чини да ги види някой тъй наедно, защото, като ги види, ще си помисли нящо. А пък те не искаха да си помислюва някой нящо за тях. Ето защо Ненко се тъй сепна и тъй плахо и свенливо зе да се оглежда, като видя, че слизаше към кладенеца Тинка. А и Райка, като я видя, след малко, тъй сащо се замая и причерви от срам, задето Тинка я е заварила с ергенин. Тях ги беше еднакво яд и дето не можаха да си поседят повечко при кладенеца самички, и че ги е заварила Тинка наедно, та кой знае какво ще си помисли за това.

“Отде се зе тая Тинка, та сега намери да доде на-вода, и да доде чак тука, чегато не види пред тях чешмата!” — си помисли Ненко.

“Кешки да не бех я повикала снощи!” — си каза Райка, па се наведе, та отмести менчето от чучура и турна стомната да се налива.

Ненко се сбърка какво да стори: да остане ли още при кладенеца, или да земе нанякъде. Па изведнаж токо тръгна из пътеката срещо Тинка.

— Водица ли си ранила да налееш, Тинке? — запита я Ненко.

— Водица зер — отговори Тинка.

— Ами не среща ли нейде едно сиво теле с червен конец на шията? Че нашето теле от вчера се е загубило. Обиколих навсякъде отозаран — нема го.

— Не видях теле; видях само една крава, че пасеше при гробищата.

— Да му се не види макар, ни с теле! Да не се е пък върнало отнякъде дома? — каза Ненко и си замина.

— Хубава работа, Райке, хубава работа — зафана Тинка, като доде при кладенеца. — Така ли ни беше думата? Нали щеше уж божем да ме викаш?

— Ома, сестро, нема съм крива аз? Ами запрях се пред вас и бутнах вратника да вляза, па като лайна кучето, аз се уплаших, затворих го тоя час и си заминах. Нема да ме изеде кучето? Да немате такова зло куче!

— Ами че кучето ни е се вързано, нали знаеш?

— Отдека ще да знам, сестро? Аз чух, че лайна и...

— Ужка си дохаждала, а то... Ти максус си гледала да додеш самичка, та да ти пие Ненко вода насаме. Аз знам, токо не се преправяй...

— Недей си хоратù така ома, Тинке! — отвърна ù Райка малко попричервена, па и малко като сърдита. — Ка’та не е грях! Сякаш, че такова... Каква те вода намира? Ами той е ходил някъде да търси телето си, па доде да пита и мене не съм ли го видяла. И тоя час си замина. Нали и теб пита? Нема пък толкова...

— Хайде, хайде, не се отдумвай: аз знам, токо...

— Какво пък знаеш? Нема теб като ти зима китката Пано Пайтека, та мислиш, че...

— Я пък ти, нема се разсърди ома, Райке? Ами че аз си токо-така думам, шегувам се.

— Не се сърдя, ами недей приказва такова.

— Е, хайде, не ща.

Тинка си бе наляла вече. Те си зеха съдовете и тръгнаха воз брега, като се заприказваха за други работи.

Райка из пътя бе весела и приказлива, като никога. Устата ù не замлъкваха. Други път Тинка не беше я видвала такава.

И майка ù дома се зачуди на нейното весело чуруликане и на светналете ù очи. Иди познай вчерашната завяхнала Райка! И не можеше да ù се нарадва. Тя се прекръсти пред куната и си думаше: “Сполай ти, света Богородичке, че отнесе оная лоша напаст от чедото и ми върна пак напредната ластовичка. Сполай ти, света Богородичке!”

На другия ден, също преди слънце, Райка си уви в градинката още по-хубава росна китка и с бялото менче и зелената стомна в ръка зе пак към Поповия кладенец. Тя вървеше покрай брега и беше весела, много весела. И си мислеше кои возривачки да вика за заран и кои ще да бъдат песнопойките. Това само мислеше. Ала ако видеше напреди или след себе си, че и друго момиче или жена отива на Поповия кладенец на-вода, щеше да я е яд и не щеше да е весела. Тя не мислеше сега за Ненка, както мислеше вчера. Ама ако го немаше, или ако не додеше той на кладенеца, тя щеше да се укахъри и да бъде целия ден умислена и невесела. Ала и той, както и тя, не можеше да не доде. И двамата, без да си беха казале нящо за това, уверени беха, че ще се видят пак там. И наистина, дорде слизаше Райка от тая страна към кладенеца, от другата страна из пътеката слизаше пък Ненко.

Той зафана пак да пита Райка що чини, и дядо ù какво прави, и ратая де е днеска на работа. Па ù зе стомната да ù пие вода и два пъти тоя ред я излъга. Поиска ù китката и тя сама пак му я даде.

Сега Ненко по-свободно я разпитваше и Райка по-малко се червеше, като му подаваше китката си и като я лъжеше със стомната; погледите им по-често и по-дълго се срящаха; по-силно светеха и очите им. Ала тъкмо когато се отпускаха по-свободно да си приказват, отгоре се зададе едно поганчарче с магарето си. И Ненко, ядосан на поганчарчето, както вчера на Тинка, отиде си по-напред от Райка — да не рече нящо поганчарчето. Тие се не искаха да ги види някой и се боеха се да не речат хората нящо за тях. Ето защо, без да си кажат и дума зарад това, и двамата намислиха да не дохождат вече тука, защото не чини.

Х
Това беше вече през постите, през Петровите пости. На другия ден, в неделя, немаше хоро на мегдана. След пладне Ненко седеше у лелини си Ганини и си приказваше с уйча си до прозореца. Приказваха си те за едно, за друго — безгрижно и спокойно. Па изведнаж Ненко токо прекъсна приказките, стана и се застяга да излезе. Бил уж дал дума да иде след пладне у един свой другар, па се залисал, та заборавил. Така каза той на уйча си и така оправда своето бързо скокване. Ала той неволно излъга. Защото не затова излезе и не там отиде. Той съгледа от прозореца, че покрай тях замина Райка. “Трябва у Донкини да отива” — си каза той в същия миг. И затова така изведнаж скокна и излезе. И право у лелини си отиде. А досетливостта му не беше го излъгала. Райка бе там.

Донкина майка я немаше. Двете другарки беха влязле в градинката да си наберат цвете, па там беха и останале. Ненко не съгледа, че Райка и Донка са в градинката. Той вървеше бързо и залисано някак към къщи. Ала Донка го извика и той доде и се възслони воз градинския стобор.

Донка зе да се шегува с него и да го накача това-онова, а Ненко се смееше и със също такива весели шеги ù отвръщаше. Райка се смееше и изгледваше ту на Донка, ту на Ненка. Тя изпърво се засрами и попричерви, ала напокон срама ù мина, и полека-лека се отпусна, та зе да се смее и шегува така, като че ли е с някои дружки само.

Донка зе да бере грулки от сливата и да замяра въз Ненка, да го лучи с тях. Ненко ги ловеше и береше, па и той замярваше с тях да я лучи. А дорде се беше залисала Донка под сливата да бере още грулки, Ненко фърли с една грулка и удари Райка по ръката. Райка се попричерви и засмяно го погледна. Ненко фърли пак. И я удари по другата ръка, както бе възсукана, под лакътя на голо. Райка фана грулката и я фърли воз Ненка. Ала грулката го надвиси много. Тогава тя фърли златовръхчето, дето го държеше в ръката си, и удари Ненка по бузата. Ненко го фана и се засмя, па не фърли воз Райка с нищо, ами зе само, та помириса златовръхчето. Райка, откак го удари, се попричерви и наведе очи към земята. А Донка, която идеше срещу Ненка с пълна ръка грулки, спря се, погледна ги и се засмя дяволито.


Два дни след това Райка наваждаше зелето в техния бостан, дето е зад отвъдния им двор. Това беше вечерно време, по заход слънце. Тя не знаеше от що ù бе нящо леко, леко на сърцето, дето повече не можеше да бъде. Та от няколко време се така ù беше леко и хубаво. Ней силно ù играеше лявото око. Тя си тълкуваше това, че някой ще доде. И зарад туй често се озърташе наоколо.

Слънцето беше вече зашло и зело бе да се смрачава, кога токо съгледа, че из дола през плета се префърли в тяхната бахчия един човек. Тя го не видя кой е, ала сърцето ù зе да тупа по-бързо, по снагата ù полазиха силни тръпки, и бузите ù се причервиха.

Райка остави мотиката и отиде да види, кой е тоя, дето прескокна плета, и да го пита, защо иде. Така би и отговорила тя, ако я попиташе някой: “Къдя, Райке?” Ала тя знаеше — знаеше го, без да мисли за това и без да има отде да го знае, че — отива в бахчията, защото там я чака Ненко, когото от два дни не беше виждала. Тя не знаеше де ще го види, ала знаеше, че ще го види нейде. И не се излъга.

Под голямата круша я чакаше Ненко.

— Ти ли си, Райке?

— Аз съм Ненко.

— Що чиниш? Наваждаш ли нящо?

— Наваждам зелето. Ами ти как се сети да додеш оттам?

— Аз ли? Ами че тъй, додох да се повидим. Нема има нящо от това?

— Не е, ами... ех, тъй. Тука нема никой да ни види, та... как се сети, питам?

— Ех тъй, Донка ми каза.

— Ах, тая Донка! Тя е много хитра и дяволита, нали, Ненко?

— Хитра е зер, като леля. И леля е такава. Донка е още по-хитрица.

— Ами знаеш ли, Ненко, че Стойчо Караманчето ката вечер пие Донки вода и ù зима китката? По-оная вечер беха седяле под върбето до някое си време.

— Аз не съм ги видвал, ама се сящах, че такова нящо ще да има. Оная неделя орехме със Стойча облизо и в приказките си, дорде пасехме воловете, аз го познах, че ще има такава работа — се “роднино” ми викаше.

— Донка ми казва, че след Света Богородица Стойчо щял да прати годежници.

— След Света Богородица ли?... Ами аз кога да пратя годежници, Райке? — подзе Ненко с малко сподавен и развълнуван глас, като фана Райка за ръката.

— Не знам — отвърна Райка с половин уста и наведе глава засрамено.

— Аз ще ти кажа кога, само... Ами щеш ли да ти купя за Света Богородица менгуше, а, Райке? Или бисер да ти купя? — И той поглади с другата си ръка Райкината.

— Не бисер, бисер ми купù дядо за Великден, ами менгуше ми купи, като на Рада Тошовичина — видвал ли си ги? Тие с трепките — такива щеш ли?

— Не като на Рада Тошовичина, ами и по-хубави, каквито вече искаш, ще ти купя, Райке.

Тъй полегичка и безгрижно си заприказваха Ненко и Райка под крушата. Приказваха си те сега свободно, без да се свенуват, като че да са биле и прябиле. Ненко, както беше фанал Райка за ръката, стискаше малкия ù пръсти го въртеше, както въртят пръстетата на малко момченце или момиченце, кога му викат: “Бозай, бозай, зайченце!” А край тях на клонестата черяша два славея пееха, та се заливаха, сякаш че се надпяваха. През два двора пък Доко Маньовчето кога бе укротил с кавала си една тъй на ава, да му се не наслушаш. А и месечинката в това време изплува иззади корията, ясна и пълнолика, и разля по всичката Божа земя своите златисти зари, своята светлина, мека и слаба инак, и бледникава, ала заедно с това и опоителна, и мила, и прекрасна. Такива беха и приказките на младите — на глед прости, ала за тях сладки и мили, и хубави, като най-хубавото нящо на света.

И често след това голямата круша зе да прикрива под своята широка стряха техните честити срещи и да слуша веселите им и безгрижни приказки. И често техните чудни очи зеха да святкат вечер из дядовата Славчова бахчия като тие ясни звезди на небето.

Земе ли да се мръква, токо видиш Райка, че увила шарена меризлива китка, навтикнала се и весела, със светнале очи: “Мамо, дали ида, вика, на бостана да наваждам фасула?” Или: “Дали ида да прекопая пипера?” И майка ù, като я гледа така весела и така засмяна, всякога я пуща.

На бостана Райка наважда или копае, или плеви; като си кара полегичка някоя весела и скоклива песен, а очите ù са се към бахчията и към дола. Посмрачи ли се малко, тя ще забележи, че из дола ще се подаде една сянка, ще се префърли през плета и ще се изгуби из дърветата на бахчията. Тя тоя час ще остави плевенето или копането, ще се поогледа наоколо и ще полети под крушата, дето я вече чака Ненко. Там ще затекат полегичка и тихичко техните сладки приказки — за днешните Ганчовичини возривачки, за снощното хоро у Стоянка Панина, за дядовите Славчови ниве, коя от тях по-рано ще фтаса за жътва, за Нена Пройкина, дето миналата неделя возривала у годеника си Гето Белката, за Донка и Стойчо, и за други такива неща.

Често пъти те се заприказват и за тях си: Райка му разправи какво е сънувала нощеска зарад него или колко даровнишки ризи е приготвила майка ù за сватбата ù, и какви ръкаве е нашила; а Ненко ù се пофали кои свирци е намислил да вика за годявката и какви жълтици му е изменил уйчо му за тогава. Тъй си приказват те под крушата — някога повече, някога по-малко, според това дали Райка ще я очаква майка ù по-рано или по-късно.

Те обичат понякога и да се пошегуват и поразсмешат, понякога и да се поразсърдят, тъй ужка, или да се позакачат. Райка някой път му не даде сама китката си, ами земе, та я затули или скрие, Ненко или се преправи, че ù е разсърден, и тя сама пак прибърза да му я даде и да го удари с нея по бузата, или пък земе той, та ù фане и двете ръце, стисне ù ги, колко може, и самичек си намери и земе китката ù.

Ала инак те се се пазеха да ги не сети и не види някой. Пред хората се преструват, като че се и не знаят. Ни на празничното, ни на вечерното хоро Ненко не се ловеше до Райка. Той обичаше често да се лови срещо нея, та да се срящат с погледи. И не си приказваха те на хорото, нито ù зимаше там китката. И вода не следеше дип да пие Райки. Е-е, някога, някога ще я причака на моста и ще земе стомната ù, ама тъй, щото сякаш че го е срам да я погледне.


ХI

Те се криеха и преструваха; ала от Райкините еранки някои се досящаха каква е работата. Подосети се и майка ù. Още дордето Райка беше посърнала и повехнала тя се си имаше омисъл, това дали не ще да е от друго нящо. И когато от такъва кахърна и посърнала Райка отведнаж стана така прявесела и разцъфтяна — тая омисъл на майка ù стана още по-голяма. Тя се досящаше вече, от какво се Райка тъй изведнаж промени, досящаше се и се следеше и возчакваше да се изясни работата по-хубаво.

Един път привечер, като си седеха Райка и майка ù на отвода и чистеха зелен боб, Райка отведнаж, като беха се позамълчале, токо запита майка си с един, уж свободен, ама се малко променен глас:

— Мамо, кой седи в празната къща, дето е на двора у Димо Кривия?

Майка ù я погледна някак зачудено.

— Кой седи? Ами седи си стопанина на къщата.

— Че кой ù е ней стопанин? Димо, нали? — запитваше Райка тъй, като че нищо не знае.

— Димо ли? Вимо си е стопанин на неговата си къща. А тая, дето е на двора, нали е на Ненко.

— На кой Ненко? На Ненко Бостанджия ли?

— Какво те тебе намира Ненко Бостанджия? Ненко Бостанджия седи доле под баира, там му е къщата. А тоя е Ненко Кръньовчето. Така го казват него. Той е на Димовичината сестра син. Майка му е умряла и баща му е умрял. Той си седи самичек в къщата... Че той е ергенин, личен ергенин — нема не си го видвала я на хорото, я на чешмата, я?

— Не съм го видвала — продума Райка и се причерви от срам. Това беше вече по здрач, та майка ù не видя причервяването ù. Ала се остана да се чуди отде-накъдя такова питане. И подоговеди се донейде. Защото и някои от комшийките беше ù позагатнале за такова нящо.

А наскоро след това тя вече всичко узна.

Вечер беше пак. Райка бе отишла да набере лук за салата, та па се нящо май забави. Майка ù почака, почака, па отиде сама да види де се е залисала, та не иде. Погледа в бостана — нема никой. Из бахчията ù се чу говор. То се бе вече смрачило, та из бахчията се не видеше. Ала по гласа тя позна Райка. Тя се повслуша малко. Чуваше се и мъжки говор.

“Че кой ли ще да е? Дали не е пък някой ергенин?” Като се повслуша малко по-добре, тя го позна — гласа на Ненко.

Говора позамлъкна. Чу се весел смях и крехко кикотене.

Младенчовица се слиса и замая от това нящо. Главата ù се завъртя. В първия миг страшно се ядоса. Помисли, че е най-добре да иде да викне дядо ù, та да я научи той нея, как се приказва вечер из бахчията с чужд човек, с ергенин; да му каже и нему, как се ходи вечер из чуждите бахчии! Идеше ù и сама да земе кобилицата, па да иде там и...

Та па неусетно, малко по малко яда ù се уталожи и омекна. Изправиха се за миг пред очите ù и нейното моминство, и нейните срещи с Младенча вечер пред тях под върбето. И някакво сладко умиление, някакво нежно чувство я обзе от това спомняне. И позамисли се Младенчовица малко по-спокойно.

Тя разбра вече хубаве от що е била по-напреди Райка кахърна и болна, и от що е в последньо време тъй весела и разцъфтяна. И усети се, защо припка Райка май всяка вечер в бостана да реди нящо и, защо тя се бави там по толкова си време. Разбра сега всичко Младенчовица. И знаеше вече за кого напреди е линяла тя, и за кого вие сега своите китки.

А познаваше го и тя и него хубаве. От дете още знаеше тя Ненка, какъв бе смирен и кротък, и послушен. Та па и откак порасте, откак излезе ергенин, тя го добре знаеше: се такъв си той кротък и работен, и набожен, и паметен. Често пъти, като го види в черкова, кога земе да се кръсти и да си пали свещите пред куната, или като го срещне от оран или от друга кърска работа, тя си рече на ума: “Божичко, какъв харен момък, какъв личен ергенин! Тапа си нема майчица да му се радва сега! А пък аз колко съм жалила за такова чедо!” И тя не можеше никога да си помисли нящо лошо за Ненка. И сега тоя хрисим Ненко и нейната хрисима Райка...

“То се види, че така ще да е било писано от Бога” — си помисли Младенчовица най-после. Тя си жалеше за такъв син, а то е че дядо Господ си имал на ума. Само че... това им срящане и приказване насаме в тъмнините е май нечинливо нящо. Ех, ще им се тям, като на всички млади. Ама тя не трябва да ги оставя. Какво ще си помисли някой, ако ги види или чуе сега? Ами дядо ù пък да ги завари! Не, не трябва да се оставят тъй насаме да се срящат. Не чини, неприлично е...

— Райке-е-е — извика кротко Младенчовица.

Райка и Ненко потръпнаха от това извикване и остаха като гръмнати. Те гледаха плахо и гузно, към дето се чу гласа, и не смееха да шукнат.

— Райке, мари! — викна по-силно Младенчовица.

— Тук съм, мамо, ида — се обади Райка като трапна и припна към майка си, а Ненко се мушна из буренака покрай плета като таралеж.

— Ами де се забави ома, Райке? Дядо ти се е прибрал, трябва да се слага вечеря, а теб те още нема. Какъв би тоя лук? Или заборави, че ще правиш салата.

— Заприказвахме се таме в бахчията с Пека Цановичина, та се залисах и заборавих. Други път не ща вече да се залисвам така, мамо.

— Ами що дири Пека Цановичина в бахчията?

— Изляла е да дири вадата, че щеле да наваждат нящо в градината си, зелето ли, пипера ли, не знам.

Райка гузно и смутено приказваше тая измислица. Тя се боеше, че майка ù е чула с кого е говорила. И беше се много променила в лицето. Ала в тъмнината нищо се не видеше.

Майка ù се поусмихна на тия Райкини лъжи, ала не искаше сега да ù каже, че е чула с кого приказва. Тя смяташе по на свободно време да стори това, когато и Райка е по-спокойна.

На другия ден времето бе дъждовно. Ратая дядов Славчов отиде на оран. Дядо Славчо излезе да му носи обяд, па остана при него. Райка бе седнала да шие кенета на ръкаве, а майка ù предеше край нея на чекръка.

Като си приказваха за едно, за друго, Младенчовица, тъй някак издалеч, докара приказката и за снощната среща на Райка.

— Та с кого, каеш, приказваше снощи в бахчията? — запита тя.

— С Пека Цановичина, нали ти казах? — отвърна Райка, като се попричерви малко.

— С Пека ли? Ами аз чух един мъжки глас.

— Ах, мъжки глас, Пека беше, ами гласа ù нали е малко по-дебел.

— Аз добре го чух. Познах го и кой е.

Райка наведе очи в земята и цяла се изчерви.

— Оня ден ти викаше, че не познаваш Ненко Кръньовчето. А пък снощи нали с него приказваше в бахчията? — Младенчовица говореше с увереност — без насмешка и без раздразнение.

Райка, която бе потънала в земята от срам, изведнаж скокна и се фърли майци си в краката. Па зе, та ù се призна во всичко.

Майка ù не зе да я хока и да ù се кара, ами полегичка, с кротост и с добром, зафана да я съди и поучава. Тя ù каза, че така да се срящат мома и ергенин по тъмнините е нечинливо и срамотно нящо.

След това тя сама отвори приказка за Ненка и зе да фали неговата добрина и работливост. Тя докара, че и ней се много ще и много ù се ревне да може да им стане Ненко зет. И надява се тя, че токо да я поиска Ненко, и дядо ù ще пристане и ще я даде. Защото Ненко е харен момък, а дядо ù е разумен човек и умее да цени хората. Само трябва да се пазят да не доде до неговите уши, че се срящат вечер по тъмнините!

Райка слушаше тия майчини си приказки и засрамено някак, па и с разтупкано от радост сърце. И на душата ù ставаше леко и хубаво, неизказано хубаво. Тя се врече майци си, че вече не ще да се сряща с Ненка в бахчията, че оттук нататък се ще се пази.


Една вечер по коситба, като диреха дядови Славчови повечко косаче, а пък ги немаше дип, Младенчовица подкани да повикат и Ненка. Дядо Славчо се съгласи и тоя час прати и за него. И Ненко се врече.

На другия ден още от рано Райкина майка зафана да готви и да стяга обяд и пладне за косачете. Тя всякога обичаше да приготви на работници хубавко и чистичко. Ала сега тя готвеше някак си не като за работници. Личеше, че тука някой скъп гостенин ще се гощава.

Райка шъташе и помагаше окол майка си. Ней беше много драго, като гледаше как заляга майка ù хубаво да се отсрами пред Ненка. Да можеше да стане на ластовичка, тя би фръкнала на ливадата да изчурулика Ненку, какво готви сега майка ù зарад него и как се мъчи да му се отсрами като... като на зет.

Вечерта Райка, обсукана и запретната, шъташе окол паралията — припкаше, носеше, отнасяше, както всякога си прави, кога имат госте или работници; само че сега беше по-весела от други път, ала и повече се срамуваше и сапикасваше. Тя не погледваше към косачете, а още по-малко към Ненка: се пред себе си гледаше. Кога тръгнаха косачете да си отиват, Райка от вратата изпрати другите, както му е реда: “Идете си с Богом, чичо Панчо и чичо Цено” — каза тя. А за Ненка премълча, не му спомена името.

Кога бе влязла Райка да приготви дяду си за лягане, тя зачу да приказва той майци ù на отвода: “Добър момък е тоя Ненко. Работи хубаво, без илле. Па е и мирен, и разумен. Не бръщолеви по много като други лудетини, ама като продума, каже нящо пътно, нящо за в работа. Хубаво чедо!”

Майка ù нищо не рече. А Райки сърченцето затупа силно-силно, очите ù засветиха от драгост и бузите ù пламнаха.

След това зеха често да викат Ненка у дядови Славчови да им работи — било сами, било с воловете, ако ратая им не можеше нящо сам да свърши. И дядо Славчо се му се радваше и го фалеше.


ХII

Дядо Славчо фалеше Ненка и заръчваше наистина да го викат, кога трябват работници, ала това той правеше, защото виждаше в Ненка един работен и паметен момък. А за друго нящо, за каквото си мислеше Младенчовица и за каквото си шушнеха и някои от комшийките, нему и през ум не минуваше. Защото мисълта на дяда Славча зарад късмета на унуката му беше насочена на друга страна.

Както му бе жадена тя, едничка за всичко, па и каквато му беше лична и хубава, у него отдавна още беше се зародила надежда, да може да я даде у някои по-добри, по-заможни люде, та и тя да добрува и рахатува там, а и той да се сроди и сбере с по-предни хора...

“Що, санким, си мислеше той, че каквато е неговата унучка, па и той както не е един долен човек, могъл би да се сроди и с най-първия чорбаджия.”

Такъва бе мисълта и надеждата на дяда Славча за Райка — доста примамлива и малко нящо суетна мисъл, каквато е мисълта на всеки баща или деда, който има галена и хубава мома.

А тая му примамлива надежда бе зела май да се сбъдва — и да се сбъдва в най-крайното му очакване. Показал се бе вече на Райка най-хубавия късмет, за койтотой можеше да си помисли. Позакачен бе той от едно място и макар че още се двоумеше, то се вика, дал беше вече дума. И знаете ли от кое място? — От хаджи Донкови! Не от кое да е друго място, ами от най-първото в селото — от хаджи Донкови!

...

ХVI

Една вечер, три-четери деня след това, Ненко, като се прибра по-ранко от оран, излезе пак да пообиколи към чешмата. Токо пред моста ей я насреща му и Райка — връща се от навода със стомна в една ръка и бял медник в другата.

Още отдалеч Ненко забележи, че тя се е много променила. Руменото ù по-рано лице посърнало и отслабнало; а и равната ù други път като топола снага сега малко е поприведена. Кога приближи към него, тя подигна наведените си очи и го погледна. Боже мой, какъв тъжен поглед! Напредния огън в очите ù като че е загаснал. В тях личат следи от много плач. При тоя поглед Ненку сърцето се сви от тъга. Кога доде срещу Райка, Ненко помери да я спре... Не вода да ù пие — не беше му сега за такъва слободия. Той искаше само да ù каже нящо, няколко думици да ù каже. И да чуе от нея защо всичко това така стана. И да я попита, защо е такъва посърнала. Ала отдоле покрай реката се зададоха двама възрастни мъже от тяхната махала. Стеснен от тие хора, той се не реши да спре Райка. Само я изгледа още веднаж с дълбок поглед, с който сякаш искаше да проникне в душата ù и там да прочете онова, що очакваше да му каже тя с думи.

Райка, като съгледа отдалеч Ненка, сети, че сърцето ù зе да се свива от мъка. Краката ù като че се попрекосиха. И без да иска, очите ù се премрежиха от влага. Кога бе вече по-близо до него, тя вдигна очи, та го погледна. И остана и тя поразена от голямата промена у него. Колко се е смахнал, клетника, и как е посърнал! Каква ли болка е ù нему на душата! И това е се зарад нея! Кога се изравни с него, за миг Райка помисли да се спре. Искаше ù се да му каже нящо, да се оправдае пред него, да му разправи, че тя не е крива за всичко това, което стана, и да го увери, че тя го още повече обича и че нейната болка не е по-малка от неговата. Искаше ù се, ала тя не посмя да стори това: и свян я бе от хората, и страх я бе, да не би някак да узнае за това дядо ù. При разминуването си тя само фърли към Ненка изпод вежди още един поглед, в който се четеше и дълбока обич, и неизказана сърдечна мъка.

С тоя взаимен поглед Ненко и Райка наистина доста нящо си казаха. Ала в същото време те усетиха колко нящо им тежи на сърцето, и колко много има да си кажат. И в този същия миг те и двамата като че ли се наговориха, като че ли решиха, всеки за себе си, че трябва нейде да се видят, по-насаме, и то още днеска.

Райка, която по-рано се усящаше като гузна пред Ненка и се стесняваше да се срещне с него, сега, като се връщаше от навода с врязалия се дълбоко в сърцето ù мил и тъжен образ на Ненка — отиваше си у дома с твърдата увереност, че още тази вечер тя ще се срещне с него. А и Ненко, като продължи пътя си към края, унесен в мисъл за натъжената и посърнала Райка и за оня пълен с обич и с мъка неин поглед, без да иска, изви към дола зад дядовата Славчова бахчия, уверен, че там той ще се види с нея.

Райка, щом сложи стомната в пруста и медника на водника, бързо подкладе огъня, закачи на веригата черно менче да возври вода, па грабна малката кошница, с която берат от бостана зеленчук, и излезе.

Вънка пред пезула майка ù забръкваше кърмило за кравите, които вече се прибраха, и готвеше се да ги дои.

— Турнах, мамо, да вара чорба. Дорде возври водата, ще ида да набера от бостана малко мерудия, чушки и патлъджане — някак гузно каза Райка.

— Иди, ама да се не забавиш — отвърна майка ù, като отиваше към обора да отпусне телците.

Райка поизгледа плахо да види дали не е и дядо ù по двора. Па като се увери, че го нема, зави през градината към бостана.

Набързо набра тя в кошницата китка мерудия, накъса малко чушки и патлъджане, па като се поогледа пак предпазливо наокол, завтече се към бахчията. На края, към дола, беше ù се мернала вече една сянка. От овошките беха нападале по земята засъхнале листа. Стъпките по тях издаваха слаб шум. Без да обръща внимание на тоя шум и без да се предпазва вече, Райка преприпна бързо през бахчията, дето я чакаше вече Ненко.

Той бе се спрял оттатък плета, откъм дола. Нящо сякаш го спираше, та не посмея, както по-напред, да прескокне оградата и да влезе в бахчията. Облакътен воз плета, той бе вперил очи към обгърнатата от вечерния сумрак бахчия.

Зад бахчията и дола се разстилаше полето. Сега от него не се носеше хорски шум, с какъвто се огласяше то лятос по това време. То бе заглъхнало, както бе заглъхнал и дърволака в бахчията, дето се не чуваше напредното сладко цвъркане и чуруликане на весели птички. Тихо бе и там, и тук. Чуваше се из махалата нейде само лай на кучета и мукане на крави. Небето бе замрежено с крушумени облаци. От тях сълзеше ситна и тъкна като пара роса, която овлажняваше засъхналите листа на бурените окол плета. Това сгъстяваше припадналия здрач и правеше по-тъжна и по-неприветлива тая есенна вечер.

— Изгледаха ми се очите, Райка — подзе Ненко с тих и прикрито весел глас, когато Райка се приближаваше откъм бахчията. — Аз знаех, че ще додеш, ама се пак се и страхувах да не би такова...

— Додох, Ненко — отвърна Райка с тъжен глас, като се спря извътре до плета, малко задихана от умора. — Ама без сърце додох. Не за радост и за севда е сега това ни видване, Ненко! — Райка говореше със сподавено вълнение, като едва сдържаше сълзите си. — За мъка само и за горчилка се срящаме днеска — додаде тя, като преклони глава воз сложената над плета Ненкова ръка, която се обля от топлата влага на нейните сълзи.

— Недей дума така, Райке — зафана успокоително Ненко, като повдигна с другата си ръка главата ù и зе да я милва и да изтрива сълзите ù. — И мен сърцето се къса от болка. Мъчно ми е за това, дето стана. Още по-мъчно ми беше, че не мога да те вида и от теб да разбера, защо стана така. Ама сега, като доде тук, поолекна ми. Аз вида, че ти пак ме обичаш, както от по-напред, нали, Райке?

— Обичам те аз, Ненко, и още повече отнапреди те обичам, ами дядо... ех! — И тя, недоизказала думата си, въздъхна издълбоко, па сложи пак главата си върху Ненковата ръка, която отново се затопли от сълзите ù.

— Дядо ти, знам го аз — от него е всичката работа — пое думата Ненко, като въздъхна и той. — И защо сега прави така дядо Славчо? — продължи Ненко, като остави ръката си под Райкината глава, а с другата подпря своята глава. — Не съм ли аз кадърен за всякаква работа? Не права ли икрам и нему, и на всички по-стари хора? И нали и той по-рано ме е фалил?

— Знаеш ли, Ненко — зафана през сълзи Райка, като си изправи главата, — че дядо иска да ме даде за хаджи Донковия син?...

— За хаджи Донковия син ли? — прекъсна я Ненко, изненадан и сепнат. — Та затова ли дядо Славчо е отфърлил мен? — В гласа на Ненко затрептя дълбоко огорчение. Той бе силно жегнат от тая неочаквана вест, която първи път чуваше сега.

— Той иска, Ненко, ама аз... — зафана Райка успокоително, като видя съкрушението на Ненка. Ала Ненко сякаш не я слушаше.

— Е, Боже — каза той със същата горчевина, — защо не съм и аз чорбаджийски син? — И той въздъхна отдън душа.

— Ти си добър и така, Ненко. Аз не ща ни чорбаджийски, ни хаджийски син. Чорбаджийските синове са се развалени. Нали и хаджи Донковия ергенин...

— И той е развален до костите, знам, и некадърник е, и пияница — доизкара Ненко думите на Райка. — Познавам го аз добре тоя поразеник, с опулените очи. Нали май всяка вечер се навърта в нашата махала окол Костадиничината ороспия... Ех, дядо Славчо, дядо Славчо! Аз те мислех за по-други чивяк, а пък ти...

— Недей дума за дядо така лошо, Ненко — прекъсна го Райка. — Той инак е много добър, ами... ех, кой знае, полъгал се е белки по славата на хаджи Донка...

— И по парите му — додаде Ненко злъчно, — дето ги е обрал от сиромашта и е разплакал толкова вдовици и сирачета...

— И мама така дума. Хаджи Донко е изедник, дума...

— Дума тя, че е паметна и милее за тебе, ала дядо ти не слуша нея, ами гледа парите. Ех, пустите пари! — И от гърдите на Ненка се откърти нова въздишка.

— Ама аз го не ща него, нали ти казвам — не ща и да чуя за хаджи Донко и за неговия развален син! — продължи Райка недоизказаното си по-рано обяснение, с което искаше, сякаш да пооблекчи мъката на Ненка.

— Знаеш ли какво, Райке — прекъсна я пак Ненко, като изправи бодро глава и протегна яко стиснатата си десница. — Щом дядо Славчо иска зет с пари, и аз ще зема да спечела много пари...

Райка го изгледа учудено.

— Ще продам воловете и овцете, па ще фана по света... Ще ида нейде, дето бързо се печелат пари.

Райка продължаваше да го гледа с широко отворени очи, цяла изтръпнала.

— Во Влашко ще ида — продължи решително Ненко, след късо замислюване. — Там, казват, най-лесно се печелат пари. Аз имам чича во Влашко. Леля Куна разправа, че е отишел гол като тояга, а пък сега имал много голямо богатство, някакви мошии имал. При него ще иде. Ще му прикажа всичко. Той от севда бил забегнал — знам го това. Ще разбере той и мойта севда, и мойта болка. И ще ми помогне да спечела. Аз съм здрав, як съм, за всичко съм кадърен. Ще работа за двама, за трима, ще работа и дене и ноще, от залъка си ще дела, ама ще спечела. Много пари ще спечела. Па ще се върна... Ти ще ме чакаш, нали?

— Аз ли... — зафана Райка, ала Ненко ù махна с ръка да мълчи, и продължи със същия разпален глас:

— Ти ще ме чакаш, знам. Па ще се върна, ще дода при дядо Славчо, ще изтърса пред него един кемер жълтици и ще му реча: “Ти ми не даде по-напред Райка, че съм бил сиромах. Сега, на, и аз съм чорбаджия, макар и да не съм чорбаджийски син. Дай ми я сега, дядо Славчо!” И той ще преклони тогава глава и ще те даде, нали? Не ще може вече да ми откаже. И тогава... ех!... — И той въодушевено замахна во въздуха свитата си ръка. — Само да не земат дотогава насила да те дадат у хаджи Донкова син — продължи с малко понизен глас Ненко. — Ама ти нали го не щеш него? И нема да се съгласиш.

— Аз него не искам и да го вида — отвърна решително Райка, която бе и стресната, и някак обрадвана от разпалените Ненкови думи. — Само мрътва могат да ме заведат под венчило с него, а не и жива. Тебе си аз искам, Ненко, само че...

— И аз знаех, че така ще сториш — подфана пак Ненко, като не даде Райки да се доизкаже, — та затова и намислих за Влашко.

— Намислил си ти, ама не бива да мислиш за такива работи — прекъсна го от своя страна пък Райка, като зе и тя да подига гласа си. — Не пущам те аз да идеш во Влашко. Кой иде там, там си и остане. Не ми требват мене парите, дето ще ги спечелиш там. Ти си си добър и без пари...

— Добър съм, ама дядо ти е че не те дава мен, ами иска да те даде на чивяк с много пари! — отвърна Ненко, вече поуталожен от своята възбуда.

Райка, сепната от по-раншните думи на Ненка, които като с нож ù прободаха сърцето, сега се позамисли. Тя търсеше в ума си друг изход.

— Той дядо дума така, ама най-напокон ще омекне и ще склони — продължи тя, като искаше сякаш и себе си да увери в това. — Че той ме толкова обича! И какво не би сторил за мене? Той не е такъв, какъвто викаш ти. Ще склони най-напокон, знам го аз. И мама така дума.

Райка разправи Ненку, какво е говорила майка ù дяду Славчу, след като си отишла баба Джуровица, и какво ù отвърнал той тогава. Какво пък и по-после му била говорила тя за хаджи Донка и за безпътния му син, и как той е бил вече по-мек.

— Тя майка ти добре радù за нас — зафана Ненко, поуспокоен от разказа на Райка. Той се малко поразколеба в своето решение, което зе да му се вижда някак не дип смислено. — Ами ние какво тряба да правим сега, Райке?

— Знаеш ли какво, Ненко? — подзе Райка решително, след късо замислюване. — Ела и ти у нас да поговориш дяду!

— Аз ли? — запита Ненко, малко смаян от тия Райкини думи.

— Ти ами — повтори Райка се тъй решително. — Ела, помоли му се и ти.

— Виш, това не е дип лошо... Да дода... Ами малко ме е срам...

— Ще се пресрамиш — продължи тя настойчиво. — Как викаш, че като се върнеш от Влашко, щял си да додеш при него и не знам какво си да му кажеш. И сега доди. И разправи му за всичко. Па и аз, Ненко, и аз ще изляза. Мен ме е повече срам и страх от дядо, ама и аз ще се престраша и ще изляза. Двамата заедно ще му се помолим. Па и мама ще се намеси и ще земе наша страна. И дядо, макар че по-рано друго е думал, не ще откаже на нашите молби. Нали и мама казва, че е зел да омеква. Ще склони той — знам аз...

— Каква чудна си станала, Райке! — каза Ненко, като гледаше с упоение разпалените и светнале в сумрака Райкини очи.

— Защо? Не е ли добро и не е ли на място това, дето го казвам?

— Добро е то и много е на място, ами се чуда отде ти доде сега такъв ум и такъв кураж — додаде Ненко, като стиска силно Райкината лява ръка, която бе префанал под лакътя.

— Ами като си зел да ми приказваш за Влашко, знаеш ли какво ми става на сърцето? — отвърна Райка, като стисна тя с другата си ръка Ненку пък малкия пръст — Не ща, не ща аз твойто пусто Влашко. Нека да сторим това... Още заран да го сторим, щеш ли? И ще видиш, как ще се умилостиви и превърне дядо.

— Да ти кажа право — подзе Ненко, — и мен минуваше през ума такъва мисъл. Още кога баба Джуровица ми разправи за онова, дето бе станало на свети Симон, мен ми хрумна такъва мисъл. Кой знае какво ли е говорила баба Джуровица и какво ли е разбрала от дядовите Славчови думи? Трябва, мислех си, самичек да ида при дяда Славча. Така си мислех някой път, ама сяках, че не ще имам кураж да го стора. Сега, като казваш и ти така, ще се пресрама и аз. “Дядо Славчо, ще му реча, Райка аз я обичам толкова, дето нема как. Аз съм вреден за всичко. И ще те почитам и слушам като баща”... Знам аз какво ще му кажа. Па и ти като му се примолиш, па и майка ти — дано пък склони.

— Ще склони — потвърди самоуверено Райка. — Чакай да видиш как ще склони.

— Ама не склони ли пак — продължи Ненко, — рече ли пак “малка е”, или земе ли някак да загатва за имот и пари, тогава — продължи някак заканително, ала и малко усмихнато Ненко, — тогава вече право при уйчо во Влашко. Пък ти...

— Не ща, не ща да говориш така, Ненко — прекъсна го Райка, като му затули устата с дясната си ръка.

Нящо изшумоли наблизо към дола. Райка и Ненко се сепнаха и плахо огледаха.

— Нема нищо — каза успокоително Ненко, като залови пък другата Райкина ръка, с която тя бе затулила устата му.

— У-у, колко се забавих! — подзе Райка, която едва сега забележи, че беше се вече хубаво стъмнило. — Пусни ме, Ненко, по-скоро да си върва.

— Ами че поседи още малко де — отвърна Ненко, като отпусна ръката на Райка и почна само да я глади отгоре.

— Не бива, мама ме чака и кой знае какво ли ще си помисли. Ха, лека нощ, Ненко. Па заран — както го рекохме. — И тя, като плесна гальовно Ненка по ръката, откъсна се от плета и с плахо огледване навлезе в тъмната бахчия.

— Тебе по-лека, Райке... — отвърна Ненко. — Па заран, дай Боже, здраве...

Той погледа след Райка, дорде се изгуби из дърветата на бахчията, поседя още малко до плета, па се отмести и полека зе през края към тяхната махала.

Крушумените облаци беха се поразкъсале. Небето в един край се бе разведрило и оттам трепкаше, като кандило пред куностас, ясна звездица.

И в душата на Ненка беше се поразведрило. Той усящаше някаква лекост в сърцето си. Пред очите му, като тая звезда в небето, трепкаше сладка надежда.


...

ХVIII
Дядо Славчо се връщаше у дома си ни ядосан, ни весел, ни кахърен. Ей тъй някак си едно никакво му беше. Той се не разкайваше за това скарване. Може да се каже, че повече му се дори радваше. Той си думаше на ума: “Ти виш пък мен днеска какво ме обрешна! Кой знае, на какво ще да е! Ама по-добре, че стана това сега, та не напокон, откак се изгорех. Сега у тоя изедник и измекярката си биля не давам, а не чедото си. Ех, Боже, сполай Ти, че ми отвори очите!”

А у дядови Славчови на отвода беше Ненко. Той бе седнал воз буерията и си приказваше полегичка с Райка — която нящо шиеше. Майка ù я немаше — отишла бе нейде. Ненко бе дошъл да изпълни снощното решение. И макар че беше се доста стегнал и окуражил, ала се пак бе малко смутен. Райка се мъчеше да поддържа духа му, ала и тя бе като на тръне. Щом бутна дядо Славчо вратника, Ненко скокна цял изтръпнал, а Райка припна, та си влезе в собата. Дядо Славчо от вратника още съзря Ненка. И отведнаж всичките му дотогавашни мисли щукнаха из ума му и наместо тях в тоя миг като из земята изникна у него друга една мисъл. “Той ще да бъде!” — си рече дядо Славчо, щом съгледа Ненка на отвода. В същия миг като светкавица премина през ума му и друга една мисъл, която по-рано бе сподавена от суетното му желание да се посвати с хаджи Донка. Досега той мислеше само за Райка, гледаше тя да иде у заможни хора, дето да добрува и да живее охолно. А за себе си не мислеше — не мислеше за своето положение, за своята самотия, не свръзваше съдбата на Райка и на нейния мъж със своята съдба. А сега, като видя Ненка, изведнаж му мина през ума и това, че Ненко, както е сираче, ще му бъде не само харен зет, ами и за син намясто ще му бъде: ще доде той в неговата къща и ще поеме всичко. И ще възкръсне тогава неговия Младенчо! Нему се мерна през ума и това дори, че Ненко досущ прилича на Младенча. И той се зачуди, как досега не е мислил за тие работи и как не е забелязвал тая прилика! — Що чиниш, Ненко? Добря дошал! — каза дядо Славчо някак спокойно и с особено благоразположение, като се качваше на отвода. — Добря теб заварил, дядо Славчо. Харно съм. Ами вие що чините? — отвърна Ненко малко плахо и свенливо. Той очакваше, че дядо Славчо ще се сети защо е дошъл и не ще да го погледне добре. — Ех, и ние, слава Богу, сме харно... Ами уйчо ти Димо що чини?... Па ела да влезем в къщи де, защо стоиш на отвода? — И той е добре, дядо Славчо — говореше Ненко, като влизаше след него в къщи. Тая разположеност на дяда Славча учудваше Ненка. “Защо ли е сега такъв? — си помисли той. — Дано пък...” — си каза с трепетно сърце. Дядо Славчо седна край огъня в буджака, а Ненко посочи едно триножно столче. Ненко не седна, ами се изправи до хамбара със сгърнати ръце. Огъня бе ни слаб, ни силен — тъй разтлял се беше. От страна на огъня се грееше вода в едно гърненце. А над огнището на малкото пезулче се беше изтегнал дядовия Славчов котарак, замижал бе и потупваше с опашката си. — Е, па какво, приберна ли си заерето, Ненко? Намери ли коджа? — продължи да запитва дядо Славчо се тъй приветливо. — Ех, слава Богу, дядо Славчо, прибрах си го — отвърна Ненко, комуто сърцето се малко поотпусна. — Завчера и кукуруза докарах — нящо две кола и половина. Малко бех посейнал, дядо Славчо, ама даде го Господ, та коджа нящо се прибра. Има ли само кой да го еде? — То като влезе в къщи, дядовото, за еденето му се не грижи. То не е артък. Само здраве да е. Ами самичек там как се поминуваш, Ненко? Понавикна ли му? — Навикнал съм му уж, дядо Славчо! То какво може да се на такъв живот? Да чува Господ чивяк да остане самичек! Ама пак сполай Му на Бога, че лелини са там, та повече у тях се навъртам, а то... — Лошо е зер, то се знае. Да чува Господ. Ама досега нали си го изтикал, сега вече... И той се позамълча. Ненко чакаше токо да се свърши това разпитване, и да подкачи за своята работа. Той бе намислил, как ще зафане и какво ще говори. И сега, щом се поумълчаха, Ненко отвори устата си да започне. Ала дядо Славчо пак го превари: — Ами седни де, Ненко, защо не седнеш? — зафана той, като видя, че Ненко още стои. — Нема се срамуваш? Или не обичаш да седиш на столче? Райке, я изнеси от собата една возглавница, дядовото. Райка, която с разтупкано сърце подслушваше при вратата, готова, като зафане Ненко, да излезе и тя да го подкрепи, завчас изскокна и донесе шарена възглавница. Тя гледаше се в земята и се беше попричервила. И Ненко се причерви и засрами, па не шавна от мястото, дето стоеше. Дядо Славчо погледна Ненка, погледна и Райка — и забележи промяната им. Райка тръгна да влезе пак в собата. — Я почакай! — ù рече дядо Славчо. Тя се запря отведнаж и остана тъй — ни сам, ни там, — без да знае какво да прави. — Ненко, я ела, дядовото, по-насам, я? — зафана дядо Славчо с един особен, малко развълнуван глас. — Ти праща за Райка, нали? Аз ти я не дадох тогава. Ето ти я сега! Харесваш ли я? Ненко — който нарочно за това беше дошъл, който беше се приготвил много, много нящо да говори дядо Славчу и да му се моли, и който едва смееше да се надява за сполука на своята молба — сега се смая и сбърка от това съвсем неочаквано обръщане. Засрамен и причервен като мома, която родителите първи път питат, иска ли, харесва ли тоя или оня, Ненко с половин уста и като с чужд глас отговори на дядовото Славчово питане: — Харесвам я. — Харесваш я, нали? И аз те харесвам. Ти не знаеш, дядовото, колко те харесвам и колко си ми на сърцето още от много време! А защо ти отказах оня ден — не питай. Аз и самичек не знам. Някакво изкушение сякаш ми беше изпратено от нечестивия. Ала то мина, разнесе се. Сега я ела по-близичко, я! Ненко, замаян и развълнуван, с разтупкано сърце и със светнале от неочаквано щастие очи, потръгна и се приближи към дяда Славча. Дядо Славчо бе станал. И той пристъпи една крачка напред, а Райка, която също бе смаяна от всичко това, стоеше се тъй ни сам, ни там, и цяла беше се засрамила и зачервила от срам. Ала в същото време лицето ù бе озарено от някакво необикновено щастие и доволство. — Ненко, — зафана дядо Славчо малко по-полегичка, със задавен и развълнуван глас. — Ти си сирак — немаш си ни баща, ни майка. И аз съм така сирак — немам си ни син, ни унук. Щеш ли да ми бъдеш син? Щеш ли да ти бъда баща?... Ето ти я! Райке, ела и ти по-близо, дядовото. Харесваш ли го и ти?... Обичате ли се? — Ех, дядо Славчо! Ти не знаеш колко такова!... — продума развълнувано Ненко и повече не можа да каже. — Аз знам токо, знам вашето оно... Обичайте се, дяца. До живот се обичайте! Като брат и сестра, не, ами още повече се обичайте. Елате сега, та целувайте ръка... Ненко се наведе и целуна разтрепераната дядова Славчова ръка. Същото направи и Райка. — Целуни сега пък Ненку ръка, Райке... Дайте и аз да ви целуна, дяца!... Тя е вече твоя, Ненко, — зафана дядо Славчо — и ти си мой, и аз... и всичко е вече твое. Дядо Господ да ви благослови и да ви даде всичко добро! И давно... — Той не можа да договори. Очите му одавна беха пълни и сега рукнаха оние тежки старешки сълзи. И той се задави... Па извади из поеса синия пешкир и зафана да отрива набърченото си лице и старешките си очи, които дотогава беха плакале само от жалби. А и Ненку сърцето бе пребликнало от радост и очите му беха се напълниле, ала се срамуваше да ги отпусне. И по Райкините трендафилови бузи капнаха две бистри сълзи. Тъкмо в това време се завърна и Младенчовица. Щом престъпи прага, пред очите ù се мерна тая неочаквана гледка. Тя се токо запря при вратата и остана да гледа като смаяна. И не рече тя нищо, и не извика. Ала очите ù, които завчас се напълниха с влага, говореха много нящо. И усети тя в същия миг, че нящо сладко, и хубаво, невидвано дотогава, напълни всичката ù душа и се разля по цялото ù тяло. — Ела, невясто, ела ги благослови и ти нашите дяца... Боже, дай им... — и дядо Славчо пак се задави и не можа да си доизкаже благословията... Това беше во вторник. На другия ден, заранта ранко, от дядови Славчови излазеха дядо Пройчо, Димо Кривия, Ненковия уйча, чичо му Въто и още двама други мъже, и всички носеха по стрък здравец в ръка. Тие бяха Ненковите годежници. Дядо Славчо самичек ги изпращаше и ги канеше при вратника още веднаж с палура. През деня ходиха и навода. Времето беше хубаво, та един свят се бе събрал, като на сватба. И всички зафаляха дяду Славчу, че си е намерил добър зет, и облажаваха Ненка, че си е избрал добра мома. И всички се радваха. Само хаджи Донко, затворен у дома си, скърцаше със зъби и от мерак час по час виреше бинлика с церовска гроздьовица. В събота ходиха у дядови Славчови с ракия. А в неделя след Димитровден стана и сватбата. Ама каква сватба! Такъва сватба рядко съм запомнил. След Водици Ненко и Райка се преместиха у дядови Славчови с всичко, що имаше Ненко. И всичко Ненково стана дядово Славчово, а дядовото Славчово стана Ненково. Ненко пое работата от дяда Славча. И дядо Славчо за нищо не се грижеше — само в черкова си ходеше и старостта си гледаше. А работата му вървеше тъй наред, както и по-напреди. И кой не завиждаше на неговото щастие и на неговата честита старост!
На Преображене Райка стана и майка. Дядо Славчо си доби и пряунука, доби се мънички Славчо.
Наскоро след това стария дядо Славчо умря. Умря той от старост, умря доволен, спокоен и благословен от мало и голямо.
Сега Ненко е вече мъж таман на години. Дядовия Славчов имот той го не разпиля, ами още повече го уголеми. И днеска той се брои за един от най-заможните човеци в селото ни. Хората го знаят и казват му “Ненко дядов Славчов”. И тачат го и го почитат и него така, както тачеха и дяда Славча. Защото и Ненко е такъв харен, разумен, набожен и прав човек. Райка е станала една едра и прилична жена — да ù се не нагледаш. И пак си е тъй сладкодумна и разумна. Те с Ненка се много сговарят и обичат. И живеят си хубав и честит живот. Пет дяца им са живи. Славчо им е на седемнайсе годинки: скоро ще им стане ергенче. А Радка по Свето четиресе ще им стори петнайсе. Зела е да походва и на хорото. И като майка си е хубавица. Младенчовица, Райкина майка, и тя е жива. Остаряла е малко, ама се си може. Аз често я видвам седнала пред вратника, вържи най-малкото унуче и нагледва двете по-големшки, които припкат и подскачат окол нея. Тя е всякога весела и всякога обича да ме запитва що чина и какво прават нашите, и се ми надумва, защо не хода по-често у тях. А аз и без нейните надумки честичко походвам да си посказваме с Ненка за едно, за друго. Ненко е много приказлив, обича да разправя за всичко, що е чул и видял, па много обича и да екне и разпитва. И не усящаш, кога идеш у тях, как се минува времето. А у тях всеки е драг гостенин. Вратата им са отворени за всекиго. Кога минуваш през наше село, драги читателю, ако обичаш, отбий се и у Ненкови. Тях ги всеки знае и кого да попиташ за тях, всеки ще ти покаже, де седат. И Ненко, и Райка много ще ти се зарадват. А пък как хубаво ще те нагостят! Райка всякога обича чистичко и богатичко да посготви. А пък кога има гостенин, тогава не можеш се ная на нейните вкусни гозби! И всякога зимно време покрай другото едене тя ще извади се и по един сахан гъстък и мазен ахчак и по една паница хубава трошия от жълти теменки круши. Такъв ахчак и такъва трошия нема да намериш ниде в селото! А пък лятно време ще те нагостят с такъв бял мъж, какъвто и у власите надали ще намериш! Мен и лятос по Петровден ме гощаваха у Ненкови с това чудно ядене! А хубаво нящо е наистина белия мъж!
1887 г.

Из "Житието на една майка":
...
ГЛАВА ПЕТА

Минале беха се някоя и друга година. По едно време на Парлапановия Спиро, дето е нящо голям чиновник в Пловдив — нали знаете, — помина се жена му и остале му три-четири дяца сирачета. Рекъл да вземе от наше село — от нашия градец, да го речем — някоя роднина, та да му погледа тя децата и къщата, дорде види как ще се нареди. И пратил писмо на майка си да подири такъва жена, дето би могла да му пойме тая грижа.
Майка му, като помислила, дошло ù на ум за какината Динина Неда. Кака Дина им се пада нящо роднина. Сметнала тя, че Неда, макар да е малко с кусур в крака, ала инак е добра и разумна, та ще може да свърши тая работа. Писала Спиру — той се съгласил. И дошла, та обадила за това каки Дини и Неди.
Кака Дина се замислила. Видяло ù се, че ще е добро това нящо. Трябва да се пристои Спиру, като е изпаднал в такава злочестина. А Неда би могла да му погледа децата — тя обича дяца: и каквато е уредна, и къщата ще му нареди, както трябва. И Неди като че се искало да иде. Само че това пак — нуждата ù … И кака Дина не дала дума веднага, ами — рекла да си помислат малко.
Доде и при мен да си преговори и да се подопита. Разправи ми всичкото, разправи ми и каква мисъл я бори.
… От една страна, го намира за добро да иде, като я вика бае ù Спиро. И нему ще услужи, и свят ще повиди, ха и по-добър живот ще поживее. Че виж тук работата ù с шива нали е намаляла, па и за предивото вече по-слабо плащат, та малко оскудничко живеят. Ех, поминуват си пак — тя не натяква на Бога, — хубаво си живеят, ама за нея нали мисли: там си ще е по-хубаво и по-охолно. Малко ли се е натеглила тука? Нека да види и по-добър живот.
— Ами пусни я, нека иде — рекох аз. — И на Спиро ще хубаво да услужи, па и за нея, както и ти го думаш, ще бъде добре.
— Така е истина, добре ще да е, ама, от друга страна, може и да не е дип добре — продължи загрижено кака Дина. — Като е тя на тоя ред, може някой там да вземат да ù се присмиват, може и децата — кой ги знае дали не са разгалени, — може и тие да вземат нящо да ù увряждат сърцето. Па и в оня чужди град като е, нема пред кого да си изкаже болката — и токо виж, че ù станало нящо…
— Ех мари, како Дино, може и да се не случи такова нящо — взех да я уговарям аз. — Тя е добричка, ще я обикнат и дяца, и всички хора. Па и Спиро нали е насреща. А такова хубаво нящо бива ли да го изпуснете.
— Не бива истина да изпуснем тоя хубав случай, ама сè ми е мисъл за Неда: страх ме е сè да ù не стане нящо. Па и друго да ти кажа, сестро. У роднина ще да бъде, децата му ще гледа като свой чивяк, ама сè ще да е като слугиня. А мен хич ми се не ще да иде пак като слугиня на чужди врати. Кога бе малка, нали я дадох и нали оттам ù доде нуждата. Сега сè ме е страх да ù не стане пак нящо. Нали съм напарена… Знаеш ли, невясто Богданице, какво го мисла? Да не изпуснем тоя добър случай, па и Неда да се запази и да си бъде спокойничка тук — мисла го да взема аз да ида у Спирови.
— Ти ли? — запитах аз зачудена. — Ами на тая възраст както си, за тебе ли е да идеш тепърва на чужди врата и да бъдеш, дето го казваш, като слугиня?
— Ех, невясто Богданице, аз, слава Богу, съм здрава и можа си още, всичко можа да върша. От работа не се боя. Ще му гледам децата на Спиро както съм отгледала мойте сирачета, и неговите ще погледам, — ще му реда и къщата и ще върша всичко, що трябва. Па и инак — да ми речат някои нящо, децата да ми натякнат — мен ми нищо, мойто не е като на Неда, дето да ù остане хатър. А пък хака, дето ще ми даде Спиро, ще го пращам Неди. Тя, като си остане тук, ще си гледа пак работицата и като си припомага с това, дето ще ù го пращам, ще си живее и тя по-хубавко. Самичка ще бъде наистина, ама спокойна ще си бъде, никой нема да ù увряжда сърцето. Па и байкови ù нали са в двора, па и ти сè ще я нагледваш и раздумваш, та нема и да сети самотията, дорде се върна. Така го мисла, невясто Богданице, че ще е най-добро. Ти какво ще кажеш, сестро?
— Какво мога да ти кажа, како Дино — отвърнах ù аз. — Ти си разумна жена. Щом така си го намислила, и щом се наимаш на тая работа, и така ще бъде добро, за Неда ще бъде така най-добро. А и Спиро, вярвам, на радо сърце ще приеме ти да заместиш Неда. Нека дядо Господ да ти дава здраве…
Каквото каза пред мен кака Дина, това и направи. Преговориле го и дома. Неди се искало тя да иде, ала отстъпила пред думите на майка си. Обадила кака Дина на Спировата майка. Тя се съгласила. Писале и Спиру. И той го приел. Койчо, като му казала за това кака Дина, понамръщил се малко — видяло му се и нему, че не е дип редно то. Ала като му поразправила тя повечко, съгласил се и той. И след една неделя изпратихме я кака Дина за Пловдив.
На всички ни остана криво без нея. Как бехме се научиле с тая добра жена! Като че махалата ни опустя. Мъчно бе и мене. Ала най-мъчно бе Неди. «Че де останах сираче» — думаше тя с насълзени очи.
Често взе тя да подоходва у нас. А и аз често повлазвах да я разговарям и раздумвам. И полека-лека понавикна на самотния живот. През делничните дни си работи в собата. Като доде празник, по цял ден пише майци си писмо.
И кака Дина често ù пращаше книга. Тя привъртяла някое от Спировите дяца, та то ù писало писъмцата. Като получеше от майка си книга, Неда засияваше от радост. И сè и до нас ще прескокне да ми се пофали и да ми прочете книжката. Кака Дина я утешава с писъмцата си, разправя ù как живее там, как гледа децата, как я обичат тие и какво е видяла из града. Па ще вземе да я наряжда какво да прави, кога зеле да си турне, кога сланинка да си купи. Най-напокон ще изреди много здраве и на Койчо, и на невястата, и на всички роднини и комшие. И сè и мен ще прати много здраве — никога ме не заборавя.
Всеки месец ù пращаше сè и парици по пощата. Всичко, що ù давал Спиро, сè Неди го пращаше. И пишеше ù да си нагажда, каквото ù е потребно, да не бъде за нищо петимна.
Кога идеше някой нашенец в Пловдив, кака Дина ще го намери и си ще изпрати нящо армаган Неди — кога филибелишка кърпа, кога хубави чехли: па сè и нящо за ядене — леблебийка, смокинки, кафенце, през зимата ще ù прати протокалчета и лимоне. И заръча ù сè и на невестини си да даде, и нам да отделне нящо.
С тие писма и армагане Неда не сящаше самотията. Живота ù се пълнеше с радости, които идеха една след друга с всяко ново писмо и всеки армаган.
Не се и забележи как се измина годинката и как и втора взе да преваля.
По едно време кака Дина писа, че Спиро се бил повторно задомил и че щял сега другояче да си нареди къщата и нея щял скоро да пусне да си иде. Зарадва се много Неда. И всички се зарадвахме и с нетърпение взехме да я очакваме.
Най-после тя си доде. Неда цръкна òтдрагост. Драго бе и на всички ни. Напълни се къщата им с радост. И цялата махала чегато се оживи.
И колко армагане надонесе кака Дина! Като че ли се връща от Божигроб. И нам даде от армагана, и на всички от махалата. Ала най-много бе донела Неди — чедо нали е. Па искаше сякаш и повечко да я обрадва, задето се е измъчвала толкова време сама.
Кака Дина не беше се много променила. И сè така си бе разговорна. Като вземеше да разправя как е прекарала у Спирови: какви хубави наредби имало в тяхната къща, какви хора дохождале у тях и какви чудесии видвала в града, та не можеш да ù се наслушаш.
Един ден, като разправяше за Спиро какъв бил добър и колко я обичал, пофали ми се, че той, като ù бил изплатил всичко, каквото било уговорено, кога да си тръгне, извадил та ù дал и четери жълтици. «Много съм доволен от тебе, лельо Дино, че хубаво ми гледа децата — рекъл, — та нà ти тие парици да си ги скриеш да ти се намират.» Тя извади из ковчега едно възле, развърза го и показа ми ги: чисто злато, светат като огън. Па ги върза пак в кърпата и турна възлето на дъното в ковчега.
И заживяха си пак кака Дина и Неда, както и по-напред. Кака Дина се положи над чекръка и по цял ден се не вдига. Неда си пошива пак, само че за нея нема дип много работа. С мъка надвиват на къщния масраф и малко тежичко изкарват поминувката, ала инак живота им е пак спокоен и хубав. Като беха толкова време разделени и тъй си бяха домилеле, сега не можеха сякаш да се нарадват една на друга и да се наприказват.


Случù се, та наскоро някои роднини на кака Дина, там от средня махала, се наканиле да идат на «Свети Йован».
— Знаеш ли какво съм намислила? — весело зафана кака Дина, като ми каза за тие нейни роднини.
— Да идеш и ти с тях на манастира, нали? Много хубаво ще направиш — отвърнах аз, като си помислих, че това е най-редното: ходù, та слугува на хората и измъчила се е там — сега на старо време да повиди и тя светиня и да зарадва душата си.
— Неда ще прата, невясто Богданице, тя да иде с тях на «Свети Йован» — додаде някак уверено и радостно кака Дина. — Аз ходих и видях и свят, и хора. А пък тя ниде не е отишла, нищо не е видяла. Нека иде сега тя, та и хубавите места на Божия угодник да споходи, и свят по-други на повиди. Нека и нейната душа да се возрадва и развесели.
— Ами ти, како Дино? Иди барем и ти с нея, та заедно да повидите ония свети места — рекох аз.
— Ех, невясто Богданице, аз ще си седа дома да варда къщата. Па и кудурет немаме за двете. Тие жълтички, дето ми ги даде Спиро, таман за нея ще стигнат. Като иде, тя ще запише на «Свети Йован» и зарад мене. Па като се върне и като ми разправи какво е видяла — сè едно, като че и аз съм ходила. Нека тя да повиди, нека нейното сърце да се изпълни с радост и с Божò благословение — това ще бъде за мен повече, отколкото самà да ида на манастира.
И зафана кака Дина да стяга Неда и да ù приготвува едно-друго за път. Неда е радостна, радостна, дето не може повече да бъде. Ала не по-малко беше драго и каки Дини.
След няколко деня, като тръгнаха другите хора, тръгна с тях и Неда. Кака Дина ù беше натъкмила всичко. Изпратихме я чак до края. Тя бе станала по-мълчалива и малко като позагрижена. Е, зер, за пръв път се отделя от дома и отива на далечен път. Само очите ù светеха. Кака Дина я наряжда как да се пази из пътя, там какво да стори — като дете я наряжда, както и инак си я гледаше като дете.
Това бе за Света Богородица. След десетина деня поклонниците се върнаха. Доде си и Неда. С каква радост я посрещна кака Дина! И всички ù се радвахме. Надонела бе и тя като майка си много армагане — броеници, кръстета, щампи, малки картинки, па и шекерчета всякакви. Раздаде на всички роднини и на всички в махалата. Даде и нам щампа и на децата по едно кръсте.
Неда от това поклонение като че се бе преобразила. Очите ù сякаш изпущат зари. Лицето ù малко поотслабнало от пътя, ала сияе от някаква духовна красота. И как чудно и хубаво разправя!
Повлезех ли у тях, Неда сè ще вземе да разказва било за чудесиите в София, било за това, как са прекарале из пътя, а най-много за манастира. Някой път според празник, поидех у тях нàгосте с някое от унучетата, както по-рано ходех с Личо. У тях сè така хубавко и мило и нящо чегато ти гали душата. И като седнем след вечеря под кунустаса, Неда, както по-напред, взимаше да ни чете и разправя от Александрията или от някое друго житие, сега ще вземе житието на свети Йована и ще фане от него да ни чете. Па като прочете малко, токо ще се изправи пред голямата щампа на светеца, дето бе я донела сега от манастира, и ще вземе да показва по нея онова, за което се разправя в житието. Нали на тая щампа е изписан целия живот на свети Йована. И така сладко, така от сè сърце разправя, че ние се унесем да я слушаме. А кака Дина като гледа сяйналото ù лице и като слуша одушевеното ù разказване, драго ù, драго щ! И ней очите светат от радост и благодарност, както свети кандила пред света Богородица.


Хубаво и задоволно си заживяха пак кака Дина и Неда, като се впрегнаха отново и двете на работа. И колкото по-мъчна бе поминувката им и по-оскуден живота им, толкова инак беше по-леко на душите им и толкова изглеждаха по-честити и по-весели.
Ала тоя им честит и спокоен живот не отиде за дълго. Писано им било скоро да се разделат — и да се разделат вече завсякога на тоя свят.
Като изкарахме зимата, кога да се запролети, токо нападна по нас една редушка… — може и по други места да я е имало — нящо като треска, пък не треска, фане ли чивяка, ще го сгази и омаломощи: огън малко, па кашлица, па глава — викаха я с някакво чудно име — филенса ли беше… така, така, фуленция — виж, вие я знаете… Та тая редушка нагази и Неда. Зафана и тя да кашле, па глава, па огън — и катури се, та легна. Кака Дина я гледà хубаво — загрявки, чай липов. И мислехме, както всички прекарват, и тя ще прекара. Ала не би… Болката ли беше по-лоша, тя ли защото бе по-слабичка, не можа да я прекара. След три-четири деня свърши. Помина се, клетата Неда. Намерих се и аз у тях при последните ù часове. Комка я дядо поп. Тя с благоговение прие Светото Причастие. И като че усети лекота. Зафана пак да си приказва. И за свети Йован разправи нящо. Душата ù бе задоволна. «Ех, благодара на Бога, хубаво си поживях — думаше тя тихо, с отслабнал глас. — И мама така добре ме гледà и ми угаждà в живота… Господ да ù отплати за това.» И като изглеждаше умилно всички, спираше дълбок и пълен с благодарност поглед на майка си. И издъхна леко, спокойно, като че заспа.
Това бе навръх велико заговяване.
Нареди я и накити я кака Дина с рустовите дрехи, дето някога ги беше приготвила да ù са за венчилки. «Това ще ù бъде ней и венчилото думаше тя. Ще си иде сега при дядо Господ като Божа невяста.»
Не плака кака Дина и над тоя мрътвец, както преди години не плака и над Цонка. Седнала като тогава при главата на покойницата, тя я гледаше с един задълбочен и унесен поглед и от време на време полекичка ще я помилва по лицето, както се милва заспало дете, кога искат да го събудат. Нейното лице бе спокойно и като замръзнало, както бе спокойно бледното и изпито лице на Неда.
Събраха се роднини и комшийки, накитиха мрътвеца с цвете, турнаха го напокон в носило и занесоха го в черкова. Хубаво беше опелото на покойната. Като се върнахме от гробищата, отбихме се пак у какини Динини да поменем сиротката Неда.
Кога се разотидоха другите хора и остахме сами, па взех аз нящо да я раздумвам, кака Дина токо ме прекъсна.
— Знаеш ли какво, невясто Богданице? — зафана тя, като ме загледа с оня благ и дълбок поглед. — Страх ме е да не е греховно това, дето ще ти го кажа. Ако е гряшно, дядо Господ нека да ме прости. Искам да ти се призная, че аз съм благодарна, дето така се случи, та Неда си отиде преди мене. Ние хубаво си живеехме ти ни знаеш как хубаво си живеехме. И тя бе благодарна от тоя живот. И аз бех благодарна. И сè се молех Богу да ни продължи тоя хубав живот и на двете ни. Ала като се знае, че не може и двете отведнаж да си свършим дните, аз в душата си тайно някак молех Бога да продължи ней дните, колкото му е угодно, ала да не допуща да остане тя самичка след мене. Не защото искам аз повече да живея — аз съм доволна и прядоволна от моя живот и готова съм, кога рече Всевишния, да напусна тоя свят. Ама за Неда сè мислех и се грижех: какво ще прави тя, ако остане без мен самичка. Байко ù какъвто е упорит, па и невястата — и тя нали е като нея си, — не може живя с тях. И кой знае колко ли мъчен и усилен би бил живота ù. Зарад това молех Бога да ù продължи живота, ала да я не оставя след мене. И дядо Господ сякаш чу молбата ми. Тя си поживя, сиротката. Ех, и болки изкара, и в нужда остана, ама навроз мен като бе, не я оставих да ù се навряжда сърцето — спокойно и хубавко си поживя. Па сега, като повидя и «Свети Йован», душата ù беше още повече задоволена. Можеше истина още да си поживее и да се порадва на света. И мен щеше да е драго да си поживее ощенко. Ама като е обичал Господ сега да си я прибере, сполай Му и на това. Негова воля е. Аз съм много благодарна, че ми продължи дните да мога до края на живота ù да я подкрепям и нагледвам и да мога до вечното ù жилище добре да я нагода и изпрата. Сега вече, като си откарах и тая длъжност, когато ме повика дядо Господ, готова съм за път. Сполай Му за всичките добрини, дето ни ги изпрати досега. Да бъде и отсега Неговата воля… И ако има нящо гряшно в тие мои думи, нека ме прости Всеблагия.
Това ми изказа кака Дина, кога останахме сами, като се върнахме от гробищата.
ГЛАВА ШЕСТА
Заживя си оттогава кака Дина самичка. До четиресеття всяка заран с барденце и цъкълце ходеше на гробищата да пали кандила и да прелива гроба. Върне ли се от гробищата, ще се положи пък над работата. А като мина равненето, още по-усилено се залови на работа. По цял ден не става от чекръка. Че мъчно бе станало вече с едно предиво да може да си изкара чивяк прехраната. Като запряха гайтанете и абите, малко се диреше предене и малко се плащаше за него.
Като гледах какъв е мъчен живота на кака Дина, аз ù споменах един път не е ли по-добре, като е останала сега самичка, да се прибере у Койчови. Майка нали е — ще я гледа. Ще им се намира тя окол децата, ще попомагва за едно-друго на невястата и леко ще да ù е — нема да се измъчва така с чужда работа на тие старини, ами ще си поотпочине.
— Ех, невясто Богданице — отвърна ми тя с един умилителен глас, — така си е по-добре. И за Койчови е по-добре — нали видиш, че работата му не върви дип, а пък дяца повечко им е дал Господ, та и тям поминувката е тежка. Па и теснотия нали е тях горе, защо да ги притискам? А и за мен, невясто Богданице, тъй е по-добре. По-спокойна съм си. И с Койчови така ще си бъдем по-добре. Да ида у тях да живея, нема и да се сети как ще взема да им дотягам с нящо и токо ще фанат да ме гледат накриво. А така сè сме си мили. Поида у тях, радвам им се и тие ми прават икрам. Доде празник или голям ден, поканат ме да обядвам у тях и мен ми стане хубаво, па и тие, колко да е, радват ми се. Па като се върна оттам, дода си дома, в мойта си килийка, и тихо ми, спокойно ми, и леко ми на душата. Ех, ще работа, дал ми е Господ още силици, сполай Му. Като работа, и на здравето ми е по-добре, а и залисвам се, та не сящам как се минува времето. Па и на душата ми е по-добре, невясто Богданице. А поминувката — колко ти е тя? В неделята две хлебèта като опеча и в два дни веднаж като стъкна огъня, та варна чорбица или опръжна кашица, това ми е. Колкото за това и за в черкова, сè ще изкарам от чекръка. Добре, че Дончовица ми дава работица. Макар и евтинко, като го връта повечко, сè ще изкарам. Виж, да нема работа, тогава ще бъде лошо. Ама Дончовица ми казва, че колкото и да намаляват абите, за мен сè ще има предиво. Господ да им дава здраве и живот!
И караше си го кака Дина пак тъй, както и дотогава, унесена в работа и самотна. Сè някак усилничко живееше, ала инак бе спокойна. Рядко излазеше навънка. Ще я видиш само зàран ранко със стомна и менче, че отива за студена водица, и веднаж в неделята ще занесе в тепсия хляб на фурната — това ù е излазенето през неделята. Другото време, затворена в къщи, тя е си над чекръка зиме в собата, лете на отвода. Някой път и аз повляза да я повида.
— Какво си правиш, како Герговице? — ù реча. — Как си прекарваш?
— Добре съм, невясто Богданице — ще отвърне тя. — Слушам чекръка, като бръмчи, и сякаш че песен слушам, тиха и сладка песен. И душата ми се унася в хубави мисли и още по-хубави спомени. За какво ли не мисла и за какво ли си не спомням. Най-много си спомням за Неда. Като жива я гледам всякога. Чегато е тук пред мен, наведена над шива. И редят се в душата ми умните ù приказки. И сякаш че я слушам, като чете от евангелието или от житието на свети Йована Рилски. И тъй леко ми става, невясто Богданице, и тъй ми е хубаво.
Така ще ми каже тя. И аз я гледам и я облажавам.
Някой път привечер, като вземе да ù се не види преденето, тя пък ще повлезе у нас да ни повиди и да си поприкажем. Аз ще я запра да остане и да повечеряме. Някога тя ще откаже — похапнала си била дома, преди да излезе. Други път пък ще се съгласи и седне на паралията да ни придружи. Тогава я вида колко ù е еденето — ще си гребне няколко лъжици от чорбицата, ще хапне два-три залъка, па токо се прекръсти.
— Защо си не хапнеш още, защо си не вземеш и от гозбицата? — кана я аз.
— Наядох се, Господ да наспори — ще отвърне.
— Ами че толкова малко…
— Толкова ми е еденето, невясто Богданице. И дома по толкова хапвам.
Както си седеше дома самичка, затворена по цял ден в собата, и както ù бе малко хапнуването ù, чивяк можеше да я вземе за постница. И лицето ù бе заприличало като на постница — изпито и слабо. Ала инак е бяло и чисто, май без бръчки. Па и погледа ù е ясен и светъл и колкото беше от по-напред благ, сега станал още по-благ.
Като я гледах колко малко ù е еденето и как е слабичка и изпита, аз се чудех отде добива ковет да кайрати толкова на работата. От доброто ù сърце и от спокойната ù душа сякаш идеше силата ù. Па и Господ, види се, ù помагаше. А кайратеше тя много. По цял ден ще върти чекръка. Всяка неделя ще гони да изпреде по една ока вълна. И така ще изкара за поминувчицата си. Есен ще гледа най-напред да си купне дръвца и ще викне да ù ги насечат, па ще ги нареди зади къщата, та за зимъска да има да си пали собата. Че без топла пещ не можеше. И ще гледа да има всякога зехтинец за кандила и восчец за свещчици. Като си натъкми веднаж дръвца и като има да си купи зехтинец и восчец, за другото не му мисли много — колкото остане, толкова ще вземе.
Както кайратеше на работата, така кайратеше и на ходенето. Всеки празник — и според деня на вечернята, и зàран на литургията — отрано сè ще иде тя и в черкова. Никога не пропуща черковната служба.
Така си живееше тя.


Откак се помина Неда и тя оста самичка, Койчови изпърво добре се държеха към кака Дина — тачеха я, правеха ù икрам, гледаха да ù угодат, както и по-напред. В празник от черкова, като се отбие у тях, ще я задържат да обядва. Някога невястата ще ù прати по децата и нящо гозбица. Ще пусне някой път едно от момичетата да ù донесе водица или да ù помете в къщи. Каки Дини е драго, радва се тя много, че ù прават такъв икрам.
Ала малко по малко Койчови взеха да охладяват — взе кака Дина сякаш да им дотяга, да им пречи: и като че ги стесняваше.
Истина, Койчу занаята бе взел вече да запира. Нали излязоха готови наките — по-лъскани и по-евтини, — и пръстене, и гривни, и менгуше. Чопразете и кръстетата и тях поизоставиха. И слабо взеха да дират златарете. Та и Койчовия златарлък из ден в ден сè повече западаше… А пък и дяца повечко è че им даде Господ. А и тие искат и хляб, и дрехи. Стигнаха им и от момчетата. Трябва да се натъкмат нейде на работа, трябва занаят да учат. Главоболия и с тях... На невястата се паднаха от баща ù няколко ниве и една ливада. Като запàдна така златарлъка, Койчо се залови повечко със земеделие и с добитъка. А това иска повече разправии, па и място повече иска, повече съдове, по-широчек двор. А у тях е теснотия. Оттук доде това, дето взеха да гледат на кака Дина тъй, като че тя им пречи, като че ги стеснява.
Най-напред Койчови фърлиха око на дворчето и градинката. Един ден Койчо поспоменал майци си, че им е тясно за добитъка, та да бива да махнат преградата на тяхното дворче.
— Каквото обичаш, синко — отвърнала му кака Дина. — Ти си сайбия на къщата. Щом ви трябва… Мен посем-сега…
И Койчо прибърза, та разтури преградата и пусна добитъка у какиния Динин двор. Направи напокон къдя излека оборче за телците, а на другата страна до тяхната отлукана направи кочина за свинята. И запусти се хубавата градинка. Кака Дина събра парчета от разтурената преграда, та загради уличката пред прозорците, дето са чемширете, и там си запази малко градинче. В него останаха по няколко корене Божо дръвце, седеф и здравец, няколко стръка градински чай — от него си береше да си варнува зимно време за кашлица: посади си и няколко корена сминдул за шарена солчица, а по края нареди тясна лехичка с малко гюзум и магданоз. Това само си зачува. А друго всичко се погази. Истина, кака Дина не можеше сега и да реди градинката с такъв мерак, с какъвто я редеше по-рано, кога и Неда беше жива. Ала сè пак тя си я обичаше, залисваше се с нея и мила ù бе. И не трябваше белки Койчо да я разтури и погази. Можеха да потърпат теснотията още малко и да ù не отнимат сега тая хубава радост. Или барем половината да беше преградил да ù я запази. Така си мислех аз. И един ден понатякнах пред нея за това, що го стори Койчо. Тя не даде и да се издума.


— Ех, невясто Богданице, не бива да му се сърдим. Аз съм ù се нарадвала на градинката. Толкова годин — стига ми вече. А пък тям è че трябва. Нали видиш и ти — тесничко им е дворчето. Нека им се поширне и да се поразслабат. А мен ми стига и това малкото, дето е пред прозорците — колко да ми се радва душата, като гледам цветенца и зеленинка.


Ала с това се не свърши. Койчо, притесняван от западането на занаята си, сè повече се полишаваше. И от лихотата, като му е всичко криво, крива му бе сякаш и майка му, та често взе да я гледа с лошо око и да ù се сопва без никаква причина. Невястата, като ù се трупнаха повече грижи с дяца, с кърска работа и с добитък и тя се полиши. Па като запря златарлъка и като седна Койчо повече на нейния мюлк, та се и посили повечко, та взе и Койчу билè да се сопа, а пък каки Дини хич се и не стесняваше да ù натекне за ни защо. Големите момчета, каквито беха и тие като баща си упорити, па и като не можеха да се натъкмат на добра работа, и тие беха студени към баба си и я гледаха накриво. Само Динка, голямкото момиче, и по-малките дяца, само тие обичаха баба си от сè сърце и искаха сякаш да ù угодат. А всички други не я гледаха добре, не я тачеха от сърце.
Кака Дина, ако никога и никому лоша дума не дума, ако е блага с всички, още повече е блага със своите. И Койчу, и на невястата, и на децата не само лоша дума не ще да каже, ами не ще и да помисли нящо лошо за тях. Всякога тя им приказва мило и кротко, с блага усмивка. А пък като забележи това им студено държане, тя се мъчи още повече да бъде добра с тях и ако с друго не може да им угоди, барем с блага дума да им стопли сърцето. Ала при всичко това големите сè пак не я гледат добре, не са сърдечни с нея. Тя сè някак като че им додява, като че им тежи. Личеше си едно — не беше им по воля, дето още живее, дето им се пречка из двора, дето ги стеснява. Като че искаха да ù кажат: «Стига ти толкова живот! Ха върви си вече!» Това не можеха да го речат направо — те се сдържаха, — ала то личеше по погледа им.
Като я гледаха така и като им бе тъй дотегнала, каквото и да се случи из къщи — дяца се сбиле, добиче някое съборило нящо или друга пакост станала, — невястата, па и самия Койчо си и на кака Дина ще натякнат.
Кака Дина им не отвръща. Някой път ще рече кротко: «Ех, синко» или «Ех, невясто, аз не видях, недейте се едосва за това.» Пък други път нищо не им каже, ами си премълчи. Па след малко ще поиде у тях и поканат ли я за обяд, ще остане — макар и да ù се не еде, ще остане. Не иска да си помислат, че им се сърди. Гледа си да им угоди, гледа тям да сдобрява сърцето, да не остане в душата им лоша помисъл че нали това е греховно?
Един празник привечер гледам я — кака Дина поседнала пред вратника. Децата влазат, излазат, играят ту на пътя, ту по двора и оставиле вратника отворен. Койчо се връща отнякъде.
— Прибираш ли се, Койчо? Къдя си походил? — пита го тя тихичко.
— По работа — отвръща той дръпнато. — Ами защо си отворила вратника, та ще изскокне телето? — сопна се той и гледа я навъсен.
— Ех, отворил се е, синко — отвръща тя сложно. — Ще го затвора. — И повдига се, та затваря вратника. Те щя и да се отдума, не щя да каже, че децата са отвориле вратника — да не вземе пък тям да се кара. Претърпя сопването на Койча и остана си спокойна. Очите ù само се поприбулиха от скрита тъга.
Някой път, като пододе у нас, кака Дина сама ще отвори дума за Койчови, ала не да им натяква, ами да ги съжалява.
— Тежък им стана и тям живота, невясто Богданице. Па и теснотията ги много стяга. Ех, кога рече Господ да ме прибере, малко ще им си поширне. Сега сè им малко додявам — вида го и аз. Колкото и да се свивам, сè им преча по малко. Па и поминъка като им се е така влошил, та някога, без да го искат, токо им накипи на сърцето и поречат нящо. Ех, човещина, невясто Богданице. Аз им се не сърда. Тие пак си ме тачат като майка, и аз пак си ги обичам.
Казва го това кака Дина, като иска да ги оправдае. Ала личи си сè, че ù е мъчничко на душата. Тя им не връзва кусур, тя ги прощава, ала сè ù е мъчничко — само че не иска да го изкаже.
Веднаж само, защото ù бе много прекипяло на сърцето, чух да се оплаче от Койча и видях и сълзи на очите ù.


Зàран рано бе това през една късна есен. Взела бех ведрото, та го свалях на кравата, че щех да сляза да я издоя. Като бех още горе на отвода, слушам — нящо се гълчи у какини Динини. Гласа на Койча, сопнат и сърдит. Гледам у Койчови — от нашия отвод нали се види тяхния двор, — гледам, кака Дина наряжда тикви под стрехата до излека, а Койчо окол нея нящо се кара… Чувам гласа и на кака Дина.
— Не съм аз бре, синко! Толкова ли ме не вярваш! — дума тя жаловно.
Койчо каза нящо с един сподавен и още по-сърдит глас, ала не го разбрах. Па като забележи, че гледам отгоре, прибра се в дюкяна и вече не му чух гласа. А кака Дина като че си изтриваше очите — плачеше сякаш. «Какво ли е станало? — си мислех, дорде доех кравата. — Как жално се отдумваше тя, клетата. И сълзи имаше по очите ù.»
Като возварих млекото и приставих на огъня да се вари чорбица, рекох да повляза у какини Динини, та да вида какво би това каране на Койча.
Заварих я, че е седнала в къщи до огъня, подпряла глава с ръка и се унела. А очите ù пълни с влага. Над огъня закачено менче с вода. Турнала е да си варне нящо. Ала главните прегореле — тя ги не претъкнала и огъня май загаснял.
— Що чиниш, како Дино? — рекох, като влязох в къщи. — Койчо, слушах, нящо сърдито се разправяше. Какво е станало?
— Ех, невясто Богданице, нищо не е станало — отвърна тя, като се посепна малко и бързо взе да отрива очите си. — Нищо нема, така само — додаде тя малко по-спокойно, като се посъвзе. — Ами поседни де. Я пък аз как съм заборавила, та огъня е загаснял. — И тя потикна главните и взе да духа огъня.
— Рекох да не е станала някоя пакост — казах, като поседнах на плетеното, остаряло и износено вече асърче.
— Малка пакост е станала, невясто Богданице, ама… ех, нищо, мина се — дума тя уж спокойна, ала нящо като че преглъща в гърлото си и бърза пак да изтрие овлажнелете си очи.
— Гледах те одеве — тиквите събираше. Да не е яла кравата от тях? — питам я, като искам да разбера за какво беше тая разправия.
— Тиквите пусти — подфана кака Дина, като видя, че аз засегнах това, дето бе докарало разправията. — Нали беха наредени вънка на пезула под стрехата. Па озаран се събориле. Та това е пакостта. Ама аз пак ги наредих.
— Та затова ли се караше Койчо? Ами че кой ще ги е съборил?
— Телето ги е съборило.
— То ще е направило тая пакост. Нали са го пуснале по двора, мушнало се е в тиквите и съборило ги е. Койчо не види ли това? Защо се кара?
— Ех, види ли го — не знам, ама мен взел да се кара и навиква ме, че уж аз съм ги съборила.
— Немà така?
— Взела съм била от тиквите им, та затова съм ги съборила. Така вика. И в яда си още по-лоша дума ми рече… И-их, да знаеш, колко ми е мъчно за това, невясто Богданице!
— Че какво пък още ти рече? — питам.
— Срам ме е да повтора тая тежка дума. «Откраднала си — каже — от тиквите.» Като рече това, сестро, като че с нож ме прободе. Тие думи тя изказа с такъва болка! И очите ù изведнаж се напълниха със сълзи.
— Нема и това можà да рече Койчо? — запитах аз, учудена и възбудена. — Как му даде сърце да каже такава горчива дума на майка?
— Истина, той в яд го каза това нящо, невясто Богданице, ама мен ми е мъчно, много ми е мъчно, защо и в яд да го рече! Защо можà да помисли такова нящо за мен! — И тя се отпусна, та се пооплака и поизказа си тъгата, дето беше се набрала в душата ù. Да ù поолекне, тя даде воля и на сълзите си.
— Ех, како Дино, недей толкова да се мъчиш и да тровиш сърцето си — рекох аз да я пораздумам. — Не е хубаво истина, дето така ти се е накарал и такава лоша дума ти е рекъл. Ама ти се не кахъри много. То е за него си. Който каже лоша дума на майка, Господ му отплаща. И Койчу той ще отплати, дето така те е огорчил…
— У-у, невясто Богданице, не хорати така! — прекъсна ме кака Дина, като се сепна и бърже изтри сълзите си. — Господ да му не отплаща токо… Недей дума такъва дума. Не искам аз това… Ех, понатежало ми бе малко, та рекох от мъка да си поизкажа пред тебе, ама аз нищо — то ми мина вече. Аз му не връзвам кусур. Поразсърдил се беше малко и в яда си порекъл нящо — чивяшка слабост! … Аз му се не сърда, аз го заборавих вече. Давно и дядо Господ го е заборавил. Той го е чул нали всичко той види и всичко чуе, чул го е, ама както е всеблаг и всемилостив, давно го прости, да му не отплаща. Че Койчо в яда си го каза — това не беше от сърце. Сърцето му е добро и милостиво, аз го знам. Ами сега като му се е возвила така косата, че занаята му нали не върви, па и масрафа тежи, и дяца са го налегнале и като се е поедосал малко, рекъл е нящо, ама токо-така, не от зло сърце. Давно му не отплаща дядо Господ. Давно и той му прости, както и аз му прощавам. И давно му даде всичко добро и хубаво — и нему, и на невястата, и на децата. И на всички хора да даде добро…
Кака Дина, съвсем ободрена, приказваше някак умолително. Тя се каеше сякаш в душата си, дето взе да се оплаква. Погледа ù, малко влажен още от по-раншните ù сълзи, ала напълно прояснен, грееше от някаква чудна, от някаква ангелска благост.
Аз слушах тие думи на кака Дина и не знаех какво да ù кажа. Само я гледах като унесена и от умиление очите ми, без да се сета, беха се напълниле със сълзи.


Ех, тъй си живееше тя, с това златно сърце малко усилно, малко притесненичко, понякога зле гледана от син и снаха, па и от по-големите унуки, ала всякога със спокойна душа, с чиста съвест, с ясен и благ поглед, всякога доволна от съдбата си, доволна от живота си, примирена и със свои, и с чужди хора и всякога благодарна на Бога.
Така си преживя кака Дина и последните години от живота, доде дочака и кончината си. И както праведно живя, така и свърши като праведница. Нали ви казах, без болка и без лежане умря добрата жена, умря от старост. Угасна си като кандил, кога му догори зехтина.
Чудна беше нейната умирачка. Такова нящо досега не съм видвала. Само в житието на светие се разправя за такава кончина.
На заговяване заранта, както всякога, тя се бе стегнала и отрано бе отишла в черкова. Като пусна черкова, намерихме се и заедно тръгнахме към дома. Тя върви полекичка и се подпира с тояжката си. Последнята година, като бе поотслабнала, взела бе да се подпира с тояжка. Вървим и приказваме си. Разправяше ми тя за Евангелието, дето го чете попа в черкова… Па токо се запря изведнаж, като чивяк, комуто е дошла на ум някоя заборавена мисъл. И като ме погледна някак весело:
— Знаеш ли — каже, — невясто Богданице, че нощеска ми се присъни Неда?
— Хубаво е — рекох, — дето сега таман на заговяване ти се е присънила. Ами как я видя?
— Видях я — продължи кака Дина, като тръгна пак полекичка — в една градина, в една хубава градина, с всякакви цветя и дървета. Аз седа отвънка, а тя бе вътре. Набрала китка цвете и ми го показва. «За тебе е — вика — тая китка.» И радостна е, засмяна. Па изведнаж, токо се промени: уж Неда пак, ала не такъва възрастна, ами малко момиче, каквато беше, преди да я намери болестта. Запряло се при вратата на градината, весело, весело и едно хубаво като ангелче. И маха с ръчица към мен… Кога се събудих, една лекота сящам, такъва лекота, като че ще фръкна. Станах, прекръстих се пред куната, па си легнах пак. Ала вече не можах да заспа. Сè Неда ми пред очите и оная хубава градина. Знаеш ли, невясто Богданице, че тя на днешния ден се помина. Шест годин ще станат оттогава.
— Затова ти се е и присънила, че днеска ù е годината — рекох аз.
— Може и затова да е. Па може да я е пратил дядо Господ и за друго. — Аз я поизгледах зачудена. — Може да я е пратил Бог да ми стори хабер, да ми обади, че и за мен е дошло вече време.
— Какво си взела пък ти да си думаш? — пресякох я аз. — Токо-тъй само ти се е явила, да я повидиш, зарад годината, а то ти си си още здрава.
— Здрава съм, невясто Богданице, ама време ми е, познавам си аз.
Тогава аз не обърнах дип внимание на тоя неин сън и на тие ù думи… Ами — хабер било зер! Мисли си за Неда, като ù е сега годината, та затова я и сънува… И там и оставих думите ù. Ала напокон разбрах, че тоя сън наистина е бил калеска. И остах да се чуда.
Като стигнахме до дома, поканих я да повлезем у нас. Изпърво тя отказа. Па се пък съгласи.
— Стой да повида децата — рече. Малко поседя и стана да си върви. Исках да остане да пообядваме. Не щя. Само кафенце дето пина.
— Трябва да се поотбия и у Койчови — каже. — Няколко деня не съм ходила у тях. Домилеле ми са и големите, па и децата.
Видях я след пладне, че бе поседнала пред вратника. И с някаква жадност сякаш изгледваше хората, дето минуваха из пътя. Две момиченца, на Бардучката там отсреща и на Ананчовата снаха, си играеха наблизо окол върбето. Гледам я, повика ги, извади из джеба си, та им даде по една ръка сушелки, па милвà, радвà им се, като че ли сега пръв път ги видва.
Щом удари камбаната за вечерня, гледам я — взела си тояжката и полека-лека тръгна за черква. Отидох и аз. На заговяване вечернята черкова, нали знаете, е много хубава. Служеха двама попове. Като се свърши службата, както му е реда, зафанаха там хората да се прощават: по-младите поред целуват ръка на по-старите. Най-напред се наряждат поповете — на първия трон стария поп: нему целуват ръка по-младите попове и ще се наредат и тие до него: напокон се наряждат по-старите мъже, после старите жени; и всички други се редат да им целуват ръка. Кака Дина, като целуна ръка на поповете и на старите мъже, влезе и тя в един трон при старите жени и подаваше да ù целуват ръка по-младите. Целувах ù аз по реда си ръка. Тя на всички казва: «Прощавай сестро!» и «Господ да прости!» Ама така от сърце го казва и с такъв мил поглед изгледва жените, чегато не за заговяване се прощава, ами като че ли на някакъв дълъг път ще заминува.
От черкова се отбила у Койчови. Малко изморена била, разправяше невястата, и на стълбата на всяко стъпало се спирала да си поотдъхне. Като седнала в собата, повикала малките унучета, дала им орехчета, па взела да ги милва и целува, ама така сърдечно, като че ли след дълга раздяла първи път ги вижда. И с невястата е така мила и тъй жадно я гледа, и тъй сладко ù приказва, както никога сякаш не е правила. Дочакала, та се прибрал и Койчо. Поприказвала и с него, разпитала го за едно-друго и токо го изгледвала и него някак чудно. Па станала да си върви. Невястата я запира да седи, та барем и да заговеят, па тогава да си иде.
— Ще сляза сега — рекла — да си повида едно-друго. Мен нящо ми се не еде, та може и да не дода пак. А прощавайте сега, синко и снахо — казала, като им дала да ù целуват ръка, — па като ми стане по-добре, кога сложите, пратете от децата да ме викат. — На излазене поизгледала пак всичките някак по-особено.
Койчо рекъл:
— Каква е тоя ред мама — нящо не като всякога.
— Ами като мисли, че не ще може да доде пак, прощава се сега зарад великите пости, дето се зафатат зарàн — отвърнала невястата, без да ù доде на ум друго нящо.
Излязох аз по едно време на отвода да умия някой съд на мивлека. Зафанал бе да пада здрач, ала още се видеше. Гледам — кака Дина ходи из двора, като че се разхожда, и поспирва се тук-там. Повгледах се по-добре: тя се поспирва от овошка на овошка, изгледва ги и фата ги с ръка, като че ли ги милва. Позачудих се.
— Какво си правиш, како Дино? — викам ù отгоре.
— Добре съм, невясто Богданице — отвръща ми тя с малко отслабнал глас. — Рекох да пообида дръвчетата, че нящо ми са домилеле.
«Ти виж, че какво така пък, та на заговяване ù са домилеле дръвчетата?» — помислих си и още повече се зачудих, ала нищо ù не продумах за това.
— Ами ела у нас, та наедно да заговеем — рекох.
— Благодаря ти, невясто Богданице. Мен нящо ми се не еде. Ала ако пò час ми се поотвори сърцето, ще ида у Койчови, че тие ме повикаха. Па и така нали се пада?
— Ех, така е — потвърдих и аз. — Хайде лека нощ и леки пости, како Дино.
— Леки пости, невясто Богданице — додаде тя. — Па прощавай.
Аз си влязох да дошътам нящо, а нея оставих из двора. Видяле я след малко от Койчови, че се прибира в къщи.
Поминало се време, стъмнило се хубаво. Койчови, като сложиле паралията, пратиле Цонка да повика баба си и да я доведе да заговеят.
Вляла Цонка в къщи, вика баба си — не обажда се. Влиза в собата. Кандила пред куната гори и баба ù седнала до пещта. Вика я пак не обажда се. Бута я, не шава. Уплашила се и припнала, та обадила майци си. Идат невястата и Койчо като трапни. Нящо ги жегнало. И какво да видат! — тя била умряла.
Извикаха тоя час и мен. Аз изтръпнах и тоя час изприпках. Гледам я както си седнала до пещта, така си и издъхнала. Очите ù насочени към кандила. Лявата ù ръка сгърната, а дясната, със свити за кръстене пръсте, е сложена на лявата страна на гърдите ù. Както се е била загледала към куната, сетила е, види се, че нящо ù става, а може би е видяла и свети архангела. И рекла е да се прекръсти. И таман завършила кръста, архангела ù е взел душата и отнесъл я е горе на небето…
Така леко е свършила добрата кака Дина и така праведно — с кръст на гърдите, с поглед към куната и с мисъл за Бога.
Тогава се сетих аз, сетиха се и Койчови защо така жадно изглеждаше тя всички и така от сърце се прощаваше и с дяца и с возрастни, и със свои и с чужди, та дори и с дръвчетата. Тя е усящала, че ù иде последния час. И съна ù това ще да е показвал. Разправят, че на праведници Господ обаждал кога ще прати архангела да им вземе душата. Истина ще е това. Кака Дина и тя както беше праведница, дядо Господ и ней ще е обадил това.
Та така тогава. Койчо затвори очите майци си, ние с невястата я преоблякохме, па я проснахме под кунустаса и наредихме я, както се наряжда мрътвец. Тя си бе приготвила всичко за мренето — и дрехите, с които ще се облече, и меки обуща, и покривало, и свещи, и пошове за поповете.
На другия ден я погребахме. Като я сложиха в черкова и свещеника взе да я опява, аз се загледах в нейното лице. То бе изпито, ала не като на чивяк, дето е много боледувал, ами като на някой постник. И не е жълто като восък, каквото е лицето на по-вечето смрътници, ами е бяло и сякаш прозрачно. И едно спо-койно, малко дори усмихнато, и чисто, чисто — ни едно бръчка нема по него, сякаш не е на бабичка, ами на някое момиче. И както бе обградено наоколо с бялата ù коса, изглеждаше, като че е обградено с бял венец или с някакво сияние. Гледам я аз унесена, с едно умиление в душата, па вдигнах поглед и загледах се пък в иконите. Каквото е лицето на светците чисто, — кротко и праведно, и заградено със сияние, — такъво е и лицето на кака Дина. Нà, светица, съща светица! Като светица праведно живя, като светица и умря. И не даваше ми сърце да реча: «Бог да я прости!» ами си виках само: «Блазе ù на душата!»
— Такъва бе баба ви Дина, дяца! — завърши стрина Богданица.
Тя стана от стола, поотърси се, поогледа се наоколо, па фърли поглед нагоре да види кое време е станало.

Слънцето бе превалило вече към заход. Полегатите му зари, изтъкани от блясък и сияние, позлатяваха къщната стряха и високите клоне на черяшата. Времето бе меко и топло. По-раншния ветрец се бе укротил. Не трепваше нищо. Една чудна тишина бе настъпила.
Станахме всички. Всички бехме като унесени от приказката на стрина Богданица.
Момичетата с някакво благоговение гледаха баба си. Зад нея като че виждаха благия образ на светицата, за която тя с такъво увлечение разправяше. И в тая чудна предвечерна тишина те долавяха сякаш и летенето на архангела, който пренася горе на небето душите на Божиите праведници.

1926
Из "Преживяното":

Разказ за сестра ми

Возривта на кукуруза е привършена. Доста е поработила моята голяма сестра и у нас, и по роднини, и по комшии, дето е возривала назаем. Мотиката ù е вече скътана. Ще се поотмори малко да посъбере сили пък за жътва. Че житата са пожълтели и скоро ще сноп да падне.

Но ето една сутрин рано, още призори, на горния вратник се тропва. Ранобудна като всякога, сестра ми отдавна е на крак и сега премита напръскания на колела отвод.

— Кой ли пък ще иде толкова рано?… — И затичва се да отвори. Ана Кузманичина е — нейната еранка там от през реката и нейната вярна дружка. Сърцето на кака трепва… Какво ли има?

Иде да я вика за возрив. Техният кукуруз, дето е на Чакъла, е позакъснял, та едвам сега ще го возриват. Намерила е доста возривачки от махалата, ала иска и тя да дойде. Казала и майци си. Майка ù също настоява…

Кака с радост се отзовава на поканата. На драго сърце ще иде. Ала дали ще я пусне майка ù. Че е прибрала мотиката ù и рекла е да не ходи вече на возрив.

Да ù се помолят, дано я пусне. Много хубаво ще баде там… И байко ù са прибрал от по селата, дето работил с дюлгере, та и той… В миг гъста руменина облива хубавото лице на кака.

Да идат пък заедно да ù се помолят… И заловени през кръста, двете дружки бърже се втурват към стълбата за в къщи.

Мама изпърво не е склонна да я пусне. И тато бил поръчал да не ходи вече. Ала кака тъй ù се моли! Подкрепя я и дружката ù. Па и някакво радостно вълнение забеляза мама у нея, зад което опитният ù поглед долавя и нещо друго… Най-после мама се съгласява.

Сяйнала от радост, кака весело изпраща дружката си, също много доволна… Ей сегичка ще се приготви и ще дойде…

И започва грижливо да се реди и стъкмява… Запретнала бели като сняг кенарови ръкави, облякла въз китения чистичък сукман мораво джанфезено елече, опасла пъстро извезан пояс, пребрадила хубава зехтинлиева пиринка с две гълъбчета на челото, изпод която се подават къдрици кестенява коса, тя като че не за копан, а за хоро се е стегнала. Мами е драго, драго, като я гледа сега така весела. И сама изважда скритата мотика и подава ù я.

Преди да тръгне, кака изтичва в градинчето, отдето излиза завтикната с росна китка. Мама не може да откъсне поглед от нея. Колко ù е хубава! И изглежда ù като… годеница. Изпраща я тя до вратника. И гледа след нея, дорде се затули. Света Богородичка да ù бъде закрилница!…

У стринини Кузманичини една по една се събират возривачките. Пристига и кака. Ана я посреща весело. Там е и байко ù Рад, висок, снажен ергенин с ясносини очи и руси мустачки. И той посреща возривачките. Приказва с тях, шегува се… С шеговита закачка посреща и нея. Само че в погледа му грейва повече топлота, а гласът му звучи някак трепетно… Тя смутено свежда очи. По страните ù пламва божур. Да прикрие омаята, избързва да се смеси с другите момичета…

Изведнъж нещо я бодва в сърцето. Иде и Витаничината Тодора… Защо ли са викнале и нея?… Ех, пък какво има! Комшийка нали им е. Рад и нея посреща със закачлива шега. А тя дяволито го гледа и усмихва му се. «Каква безсрамница!…» И мъка запада в душата на кака…

Излиза и стрина Кузманица, весела, разговорлива жена. На всяка от возривачките намира да каже по някоя дума. А при кака се спира повечко и приказва ù по-сърдечно. Разпитва я за мама — каква паметна жена била тя! — и за всички в къщи… Изважда после два цедилника с хляб, които ще се носят на нивата. Единия поема тяхната Ана. Другия свойски някак подава каки. Това внимание на стрина Кузманица поразсейва мъката от сърцето ù. И тя, вече доста разведрена, тръгва с дружината за към кукуруза.

От зимъска се захвана тая работа. Най-напред той взе да се заглежда в нея някак по-особено. Взе да ù подхвърля шеговити закачки. Почна и на хорото да се лови до нея.

Почна да ù напива вода, да ù взема китката… Личеше, че му е паднала на сърце. А и ней се допадаше той — такъв личен ерген! Погледите, които ù хвърля, и задирките, и топлите му думи изпълват сърцето ù с радост. И тя все повече цъфти и руменее…

По едно време дружка нейна, с която споделя скритни чувства, пришепва ù на ухото, че кога се съберат там, край тях, пред Груйчовец, моми и ергени, Тодора Витаничина му подхвърляла дяволити погледи и шеговити задирки, а и той все ще ù отвърне нещо, все ще я позакачи… Тия думи като куршум се забиват в сърцето ù… Па ето че откак се запролети, не вижда го него вече и на хорото… Дали е заминал занейде, или пък… Черна мъка трови душата ù. Руменото ù лице взе да посърва…

Но ето сега сестра му, която също отдавна не бе срещала, повиква я и нея у тях на возрив. И тя го видя. Досега бил нейде на работа. И току-що се върнал в село. Той си е все такъв личен и хубавеляк. И сърдечните му думи, весело закачливи, отново изпълниха с радост цялата ù душа. Само че… защо е тук и тая пуста Тодора? И защо той и с нея тъй шеговито се закачи?…

Из пътя кака върви с Ана. С нея, като с вярна дружка, тя споделя всички свои тайни. Намира сгода сега, та ù загатва и за ненавистната Тодора.

Блазни я нещо, ама няма да я огрее! Че майка ù не дава и дума да се спомене за нея и за нейния род. Пък за стрина Генчовица заприкаже ли се, не може да я нахвали!… Колкото за байко ù, той само току-тъù, само за очи, ще подфърли и на оная някоя дума. А то… добре го знае тя него! Познава и сърцето му…

Думите на милата дружка успокояват кака. На душата ù става някак леко, светло, радостно… Както радостно светлее ясното небе, озарено от пламналия изток. Както радостно пеят малките птиченца доле из върбалака. Както радостно шумолят листата на кукуруза край пътя, полъхвани от тихия ветрец, що иде насреща от планината…

Стигат возривачките на стринината Кузманичина нива. Слагат нещата и горните си дрехи на слога под сливата. Откраки хапват по малко хляб и сирене. Нареждат се после откъм едина край на нивата, прекръстват се и започват.

Звънтежът на мотиките се измесва с тихия изпърво говор на возривачките. Говорът все повече се засилва. Той се преплита с глумливи закачки, с кръшни смехове. И на нивата става все по-шумно и по-весело.

Слънцето доста е отскочило от планината. Наближава обедно време. Возривачките са поуморени. Па са и поизгладнели. Често погледват те пътя, що иде откъм село. И ето, задават се по едно време двама души — мъж и по-малко момче. Носят по нещо в ръце. Очите на возривачките се насочват към тях. Ей ги и по-близо. Те са, те: Рад и братчето му! Обедът иде!…

На нивата става по-весело. Смеховете и закачките наново се засилват. А едно моминско сърце трепва като птичка…

След обеда наред с другите и Рад взема мотика и залавя бразда. Настъпва голяма оживеност. Започват се пак шеги, закачки и подмятания. Сега те са насочени повече към младия стопанин. Той е весел, разположен, приказлив. На шегите с шеги отвръща. От подмятанията и закачките някои остроумно отбива, други със смях и радост посреща.

Нерядко закачките, подхвърляни към него, засягат и заруменялата возривачка, дето е на отсамния край. Тогава много погледи се насочват към нея. Тогава и той, весел и засмян, мята дяволит поглед към нейната бразда. А тя или срамежливо с треперлив глас ще отхвърли закачката, или само ще сведе очи и мълком ще зачести копанта…

Друг път някои от отсрещната страна на редицата ще подметнат на стопанина нещо и за оная, дето е край тях, за приказливата слободана. На такова подмятане тя самата ще се отзове с висок смях и с явно задоволство и ще отвърне от своя страна с нова закачка. Нейният смях се подема от цялата дружина. Младият стопанин не остава длъжен. Отвръща и той със закачка и смях. И дяволито поглежда към страната, отдето тя се обажда. Но и смехът, и погледът му сега не са тъй топли и сърдечни. По-опитните измежду момите я забелязват тая разлика. А самата Тодора не иска сякаш да я долови. Тя се показва доволна, тържествуваща… И другата, оная, дето се срамува да вдигне очи, и тя не вижда разликата. Чува само високия тържествуващ смях. И сърцето ù се свива от остра болка…

Подхваща се и песен. Започват две. Тодора е първата. Нейният глас е силен, гръмовит. Той изпълва цялата околност. Отпяват други две. Ала техният глас се губи при нейния. Песента свършва. Рад високо се провиква.

След малко от отсамния край ето подема се нова песен. Тя е някак по-тъжна и с по-големи извивки. Гласът, що я поел и що я води, не е тъй гръмовит. Ала той се лее гладко и е умилено сладък, а извивките са хубаво заоблени и завършват с тихо замиране. Тая чудна песен запада човеку право в сърцето! И след нея еква пак високо провикване. Този път то е по-продължително и като че излиза из глъбините на силно затрогната душа.

Това одобрение, явно споделяно от повечето моми, възбужда завист и ревност у оная с гръмовития глас. Каквато си бе бързорека: «И туй ми било песен! — отсича. — Извиват я, като че… мъртвец опяват…»

Гръм сякаш удря сред дружината. Какво жестокосърдие!… И не е ли туй някаква прокоба?…

Мъчителен смут настъпва у всички. Ала никой се не намери да ù отвърне. Неприятно жегнат е и младият стопанин. Възмущение пламва в погледа му. Но и той не се решава да го изкаже. Въздържа го свян някакъв или нещо друго…

Мълчи и улучената с тия зли и прокобни думи, свела глава над браздата. Покрусена, с наранено сърце, тя едвам сдържа готовите да рукнат сълзи…

Към пладне. Слънцето се е издигнало сред небето, премрежено от леко треперяща омара. Лъчите му бият право над главите и парят. Засилената жега едвам се понася. Листата на кукуруза не помръдват. Всичко се е притаило.

Возривачките, изнурени от умора и от мараня, ускорено дишат и бавно, мързяно някак, вдигат и слагат мотиките. Няма вече между тях мераклии за песни. Закачки и смехове не се чуват. Тук-там само някоя тихичко ще каже нещо на другарката си. И пак мълчание…

Сломена колкото от умора и жега, толкова и от душевно вълнение, и тя, болно обидената, без особено усърдие вдига и слага своята мотика. Наистина огорчението ù полека-лека се разнесе. Утешни и ободрителни думи чу тя от свои другарки. Няколко пъти срещна и неговия съчувствен поглед, сърдечен и пламтящ. Ала все пак някаква унилост, някаква покруса остава в душата ù. Там се борят увереност и съмнение, преплитат се радост и мъка… И напрежната ù веселост не се повръща. Нещо като че се е скършило у нея…

Изправя се по едно време за отмора. Гледа оная там на другия край, изпреварила редицата на возривачките, сърчено маха мотиката и бърза да стигне първа до слога, който вече не е далеч. Това я жегва. Иска, проклетницата, сега пак да се покаже, че е най-бърза, най-работна. Преседна ще ù! Дано се намери някоя, дето да не е по-доле от нея! И като отърсва своята омърлушеност, без да гледа на умора и жега, пъргаво, с една извънредна похватност започва да размахва своята мотика и кукурузьовите корени по нейната бразда бърже биват скопани и возрити. Изпреварва редицата. Още малко — ще се изравни и с оная. Забележила, че съперницата ù я догонва, другата повече усилва копанта. Ала тази все пак я настига. Ново усилие — ето, изпреварва я и преди нея достигна до слога. Премаляла от умора и цяла зачервена, изправя се, ослонена въз мотиката, да поеме дъх. Екват одобрителни възгласи. Ала тя притуля и доволство, и възбудилото се у душата ù чувство на гордост и бърза да приседне на слога, да се поотмори, дорде възчака дружината.

Оная, пристигнала и тя на слога, със смях отвръща на отправените към нея закачки. Това било на шега. Нема е превар да возриеш малко по-бързо десетина корене? Цяла бразда да изкараш така, това е превар! И като хвърля едва прикриван зъл поглед към съперницата си, без да седне, нарамва мотиката и с едри крачки се запътва към горния край.

Тия предизвикателни думи неприятно засягат изморената победителка… Дали не мисли за нов превар? И сподавила умората си, вдига се бързо, измесва се с пристигналата дружина и тръгва и тя към горния край.

Всички се нареждат по местата си. Оная стои вече изправена пред своята бразда. «Хайде сега!» — извиква и бързо забива мотиката до първия кукурузьов корен.

Погледите с любопитство се насочват към другата която също е заела своето място. Тия погледи я смущават. Мъчителна досада я обхваща! Ах, проклетницата! Кешки да не бе се закачала! … Сега… колко ù се не иска! … Но нема пък ще са уплаши от нея? … Нека! И макар и неохотно, забива и тя мотиката в земята и бързо почва да я вдига и слага.

— Я са оставете от тоя мерак! — обажда се една по-възрастна возривачка. Ала никой не я подкрепя. Другите сякаш го желаят тоя превар. И сам стопанинът с любопитство хвърля поглед ту на едната, ту на другата страна. И преварът започва.

Скоро двете състезателки излизат напред от дружината. Донейде те с еднаква бързина махат мотиките и еднакво вървят.

По едно време оная там взе малко да изпреваря. Тази отсам поизостана. И махането на мотиката ù като че поотслабна. Изморила се е вече? Това не личи. Друго има. Някакво колебание я обхваща… Защо би тази лудория? … Защо са улови за въдицата на оная, та и тя сега да стане за сеир на другите? … И почва да се разкайва. Да са види, че е по-работлива ли? Нема така са показва работливостта? … Колебанието ù се засилва. Идва ù мисъл да сложи мотиката и да се откаже от превара… Защо го не стори там още? Сега, веднъж почнала… Какво ще рекат другите… И той какво ще си помисли… Не! … Па тръсва глава, стисва здраво мотиката и със светкавична бързина взема да я вдига и слага…

Скоро настига другата. Тя се сили пак да я спревари. Ала тази не ù отстъпва. И успява най-после да я надмине. Онази се мъчи да я догони. И тъкмо да се изравни с нея, тази пак я изпреварва…

Започва се едно извънредно напрегнато съревнование. Другите, останали вече доста назад, с необикновено любопитство следят това стръвно надпреварване.

Слънцето, изправено тъкмо на пладне, спряло е сякаш вървежа си, загледано и то със своето пламтящо око в състезанието на двете съперници. И обилно сипе върху тях огнени лъчи. Едната цяла е рукнала. Другата обливат струи пот. И двете се задъхват от непоносимата знойна жега. Ала надпреварването не спира. То става още по-усилено, още по-стръвно. Двете съперници вървят ту заедно, ту близко една до друга. Някой път и оная малко ще изпревари. Но другата я бързо достига и пак я надмине…

Краят на нивата е вече близо. Отмалели от извънредна умора и обезсилени, те някак по-вяло и като че с по-слаба застрастеност размахват мотиките. И вървят почти изравнени.

Но ей из пътя откъм село се показва жена с някакви съдове в ръце. Стрина Кузманица. Носи пладнето. Съглежда я с изморения си поглед и тая със зехтинлиевата пиринка, дето цяла е рукнала в пламък. Нещо трепва в сърцето ù… Колко мило и с каква радост я бе посрещнала тази сутрин! … Сега… Тя се съвзима, събира всички сили и с някаква извънчовешка напрегнатост бързотевично пак заразмахва мотиката. Скоро отминава другата. И понесена като хала, много преди нея достига до слога.

— Пак спревари! Пак надви! — избухват радостни викове.

Силно задъхана и катилясала, тя не сяда да се отмори, а захвърля мотиката и затичва се да посрещне стопанката, да ù поеме съдовете.

— Какво ти е мари, стрини? Защо си така рукнала? — пита я тя обезпокоена.

Нищо ù нямало. От жегата е…

Завършили своите бразди, возривачките се прибират на горния край под сливата, дето стрина Кузманица е седнала да си отдъхне. Всички бързат да похвалят честитата победителка или да ù подхвърлят весела закачка. Ала тя нищо не отвръща. Никаква радост сякаш не усеща. По пламналото ù лице е замряла някаква пресилена, някаква безчувствена усмивка. Очите ù са като премрежени. Сърцето ù усилено бие, ще се пръсне…

Стрина Кузманица я кара да си почине. Подканят я и някои от дружките ù. Ана дори насила я наляга да седне… Не иска. Дорде сложат и наредят пладнето, ще иде да донесе студена водица. И ще си понаплиска лицето, че ù е пламнало в огън. Па напокон ще почива…

Взема бъкъл и бяло менче и с една дружка тръгва към кладенеца, дето е там доле…

Трапезата е вече сложена. Прииждат всички и започват да сядат наоколо. Пристига и тя от кладенеца, като се сили да върви бодро. И нарежда се между другите.

Виж, поразхладила са е на кладенеца и пламъкът ù са е махнал. Само че… защо е тъй някак пребледняла? Да ù не е нещо лошо? …

Не ù е лошо… Жегата бе я поизгорила… Сега ù минало.

— Нечинлива шега сте направиле, момичета — мъмре стрина Кузманица меко. — Ама нали ù са е разнело. Сега нека похапне, па…

Ала ней се не яде. Залък ù се не туря в уста. Че пустото ù сърце все тъй лудешки я блъска в гърдите, а главата ù е като замаяна… Но тя се сили, едвам дъвче и с мъка преглъща… По-скоро да се свърше това дълго пладнуване, та да си полегне настрана…

Прекръстват се най-после. Раздигва се трапезата. Оттеглят се возривачките и насядват на купчинки по слога. Сяда и тя на края… Други път след пладне всички полягват. Дано и сега сторят това, та да се посложи и тя нейде… Но никой не ляга… Дано барем повечко поседят… Ала и туй не би…

Ето след малко една става, взема мотиката и отива, та се изправя край браздата… Оная е пак, омразната проклетница! Искаше одеве пред него да се покаже, че е пъргава и бърза — не можа! Сега пък иска майка му да я види, че е работна…

Една по една, мързяно някак, вдигат се и другите. Трябва и тя да стане. А как ù се не вдига! Ако не може да легне, барем така, да си поседи само… Но няма що — трябва да се става… Насила се вдига. Главата ù е натежала. Краката ù са като схванати — с мъка ги раздвижва. Ала прави извънредни усилия, посъвзема се и с привидна бодрост пристъпя и тя към своята бразда…

— Да беше си починала ощенко — дума ù с топло съчувствие стрина Кузманица.

Не ще? Добре ù било? Дай, Боже, все добре да ù баде… Сега и тя ще покопае, че ù са е много доискало… И взела Радовата мотика, залавя бразда на края.

А на другия край оная там, наведена вече, сърчено е размахала мотиката. «Кадя е забързала? Пак ли иска да са преваря? … Стига вече!» — обаждат се някои от по-възрастните. Не, не е за превар. Ами така само: не сдържа я…

Започват всички. Започва и тя, като се мъчи да прикрие страшната своя изнемощялост. Колко тежка е мотиката! … А пред очите ù е тъй замъглено! … Едвам вижда бурените по браздата… Изведнъж се сепва. Мъчи се да се окопити. Повдига натежала глава. И несъзнателно някак помътеният ù поглед се спира там, на другия краù, върху другата. Като през мъгла я вижда… Пак върви пред редицата! … И нещо остро като нож бодва разбитото ù сърце. «Ах, каква е!…» В миг обзема я по-раншната лудост: да напрегне пак сили и… Ала не, не ще вече… Не може… Нека ù е просто! … И с болка отпуща глава.

…Ох, тая пуста мотика! … С мъка я вдига! … Колко е отпаднала! … Да беше остала наистина да си почине още малко, още мъничко… Но може ли такова нещо… Пред всички, пред него, пред майка му… Тя отново се стяга, напъва се, мъчи се да не покаже слабост. И насила смогва да върви с другите.

Улисани в шеги и закачки, които след пладне винаги се засилват, дружките не забелязват нейната изнемога. И стрина Кузманица се е заприказвала с една възрастна возривачка, та и тя не погледва към нея. Само едни очи тревожно я следят изотзади… Трябва той да иде на Дервишка могила да обиколи ечемика. Ала нещо го възпира да тръгне, нещо го задържа тук. Погледът му, изпълнен с нежно съчувствие, безпокойно следи браздата, дето тя копае. Той вижда немощното ù клатушкане. Вижда с каква мъка вдига мотиката… И болка разкъсва неговото сърце. Иде му да се завтече, да ù грабне мотиката и насила да я накара да си почине. Но стеснява се. Не ще ли така да я засрами? И някакво угризение го гнети… Защо, защо допусна да стане всичко това…

А тя все по-мъчно вдига мотиката. Главата ù е като с куршум наляна. Ушите ù бучат. В гърдите нещо страшно я души. Пред очите ù тъмнее. Краката не я държат… Ето, не може вече и с другите да върви. Изостанала е най-назад… «Боже, за срамота! …» И едно още по-мъчително терзание се примесва към онова, що тъй страшно я задушава в гърдите… Ох, Божичко, дай ù сили поне тях да настигне… Ала мотиката се не вдига. Краката треперят. Още малко силица ù дай… Тоя корен само… Тая копка… Ах! … Пред очите ù става черен мрак. И тя потъва в някаква бездна…

Спрял тревожен поглед върху нея, той в миг изтръпва. Що е туй? Олюлява се… Ще падне… И стремително полита да я подкрепи. Не сварва. Тя се стропаля над мотиката…

— Какво направи мари, чедице? — уплашено извика стрина Кузманица, стресната от звека на падналата мотика. И втурва се над нея. Сепват се и другите. И те захвърлят мотики и плахо се притичват към сторополената над браздата.

Тя не вижда нищо, не чува нищо. Но жива е. Диша. Гърдите ù тежко се повдигат. И някак странно потрепва ту ръка, ту крака…

— Припаднала е, Бог да пази! … — шепне стрина Кузманица и кръсти се набожно. — Не трябва да са пипа. Мълчете. Шум да няма. Тя ще са възвърне. — И угрижено присяда до нея.

Рад смутен се върти наоколо. Нещо го мъчи него. Тежи му нещо на душата. Не сдържа го. Не знае какво да прави… Някои от момичетата, нейни близки дружки, приклекват по-настрана, насочили тъжни погледи към припадналата. Другите са се пръснали на купчинки по слога и чакат да се възвърне, та да се заловят отново на работа. Покрусени и убити, те тихичко си шепнат… А една от тях, седнала по-настрана, гузно някак е свела глава към земята и мълчи…

Слънцето преваля. Пролъхва прохладен ветрец. Таман време за усилена возрив. Ала возривта е изоставена. Дружината все тъй е пръсната и разнебитена като подплашено стадо. Че падналата на браздата дружка все още лежи безчувствена, все още не се освестя…

Стрина Кузманица полека се вдига. И с тихи стъпки отива към слога, дето неспокоен седи Рад. Прииждат и другите наоколо. Изглежда, че скоро не ще се окопити. Ех, Божа работа! Тя ще остане тук да я пази… А те да вземат мотиките и да си вървят… Нека някоя каже и на майка ù. Ама ùзлека да стори това! Че какъв ли нож ще я прободе, клетата… Рад пък да обади на баща ù…

Стават всички. Две най-близки нейни дружки искат да останат и те при нея заедно със стрина Кузманица. Другите без сърце нарамват мотики. Извръщат се, та погледват още веднъж припадналата другарка и като попарени една по една тръгват из пътеката. А след тях бавно пристъпя и той…

Тиха лятна нсщ е паднала над полето. Рой до рой звездици, като запалени в Божия църква кандила, трепкат в дълбокото висине.

На слога край стринината Кузманичина нива слабо мъждука загасващ огън. Главните са догорели. Ала никой не ги подтиква. До огъня с клюмнали гласи седят двама — тато и Рад. Устремили грижни погледи нейде в тъмната далечина, те мълчат. От време на време, случайно сякаш, някой ще отрони дума. Другият ще кимне с глава или ще издаде само неопределен звук. И пак се смълчават… Малко по-настрана двете останали при дружката си момичета, сгушени една до друга, шепнат си съкровени думи, тайнствени някакви приказки…

А там, на браздата край нея, приседнала е съкрушена от дълбока скръб жена — мама. Тя е склонила глава, Страшна мъка терзае душата ù. Влажните ù очи упорно са насочени към слабо белеещата се глава на припадналата. Че тя все тъй безчувствена лежи върху кукурузьовите корени. Долавя се още нейното рядко дишане. Но то незабелязано все повече и повече отслабва… Зловещо отчаяние смрачава душата на мама. Ала все пак в нея блещука и лъч от надежда. И устата ù мислено шепне всеотдайна молитва към милостивата Божа Майка…

Изведнъж мама трепва и сепнато се изправя. Някакво странно сияние се излъчва около главата на легналата. И една светла сянка се издига над нея. Миг — и видението изчезва. А мама, втренчена, с широко отворени очи, остава да гледа в тъмния простор… Тозчас звезда се отронва от небесния купол и прелита сред безкрайното ширине. Слаб вик се изтръгва от гърдите на мама. Тя бързо свежда сломена от кобна мисъл глава и тревожно се взира. И вслушва се… Гърдите не се подигат… Дишането е спряло… «Божичко! …» И като прекършен от буря клон тя се поваля над бездушния вече труп… И глухо ридание раздира нощната тишина…

А звездите отгоре, слезли сега по-ниско, още поясно затрептяват — свещици, запалени около мъртвец…

Свети Кирил и Методия

Вече от няколко деня, свършим ли в школьото четенето и писането, учител Никола ще ни събере накуп отпреди, до главнието*, и ще ни учи да пеем песните, дето са за свети Кирил и Методия. Че скоро ще дойде тоя голям празник и трябва дотогава хубаво да ги знаем.
Пеем най-напред «И след тисяща годин». Тя е много мъчна песен. Гласът ù ту се издига високо, ту пък се-сваля много ниско. За високото — напъваме си гърлата и караме го. Ама като доде до ниското, нашите тънки гласлета не могат да слязат чак дотам и само малцина от по-големите следват учителя докрай. Па и думите на тая песен са някак завъртени, та не ги разбираме и мъчно можем да ги запомним. Много пъти трябва да повтаряме един стих, дорде криво-ляво го изкараме. На някои деца това повтаряне дотяга и те вземат да се заплесват насам-нататък, та учител Никола току ще удари едного с пръчката през ръцете, другиму ще дръпне ухото, някому и шамар ще плесне…
Другата песен — «Днес славим нашите кръстители» — върви малко по-леко. Гласът ù е по-жив и по-кръшен, та лесно се запомнюва. И думите ù са по-разбрани. Скоро я научаваме нея и пееме я вече свободно и с особена приятност. Изморим ли се да повтаряме мъчителната «И след тисяща», учител Никола току ще рече: «Хайде сега пък «Днес славим». Всички се ободряваме. И песента се понася весело, живо и гръмовито...
А Свети Кирил и Методи я все повече приближава. Много хубаво било на тоя празник! Ние, по-малките, дето не сме го празнували други път, тръпнем от радост. И чакаме го с нетърпение.
Ето и последния ден. Набързо и като през пръсти прекарваме учението преди пладне. Разпуща ни сега учител Никола по-рано и поръчва: «Щом се наядем, да дойдем без книги на училището и всеки да донесе цвете колкото се може повече и по-хубаво. Че ще вием венци. Недоизслушали докрай думите на учителя, втурваме се с радостни викове навън, нареждаме се надве-натри и тръгваме по-бързо от всеки друг път.
Приближил до нашата порта, аз тичешком се отделям от редицата, блъсвам вратника и шумно заприпквам през двора. «Какво има?» — учудено пита мама, излязла на отвода. «Цвете ще носим на училището! — викам цял задъхан. — Венци ще вием за Свети Кирил и Методия. Хайде по-скоро, мамо, да ми набереш! Ама много да ми набереш, че учителят заръча...» «Така ли? Щом трябва, ще ти набера.» И тя се усмихва и гали ме със светнал поглед. «Ама много, чу ли!» «Добре де, много ще набера. Нека по-напред да пладнуваме, па ще идем в градинчето и...» «Не, сега искам! Учителят рече, наедем ли са, да идем.» «Е, хайде пък, дорде са прибере баща ти, да свършим и тая работа... Ами върви първен, та си остави книгите де! Нема с тях ще берем цвете?» Затичвам се, та оставям книгите си в собата, връщам се бързо и влизаме с мама в градинчето. Там са нацъфтели много цветя. «Всичките ще оберем, нали, мамо?» «И да не са всичките, голяма и хубава китка ще гледаме да направим.» И тя започва да къса оттук и оттам... Струва ми се, че много полека бере цветята, та вземам и сам да късам. От бързане някои изскубвам с корени. «Ама недей така лудешки де!» Мъча се да бъда по-внимателен, ала все пак плева ги бързо и отред, както се бере бурен за готвене. «Ами това защо оставяш, мамо?» «Ех, нека остане тук-таме по едно стръкче, да има и кака ти да си увие заран китка.» «Не, всичкото, всичкото да оберем сега, па заран за кака ще се разцъфти ново» — и померям да откъсна и останалите цветя.
Когато влязохме в градинчето, чинеше ми се, че цветята са много. И кой знае колко ли голяма китка ще наберем! А сега, като окъснахме май всичкото разцъфтяно цвете, набраната китка ми се вижда немного голяма. Седи ми дори малка. И аз със завист поглеждам към останалите сам-там стръкчета...
Мама натопва китката в бялото менче, та дорде ядем, цветето да не завехне.
Тато се прибира. Паралията е сложена. Бързешком греба чорбата и лапам големи залци. Мама принася саханче с гозба. Ала аз вече се кръстя. «Ами от гозбата?» «Наядох са.» И без да чакам като други път да стане тато, скоквам. Тато ме поизглежда накриво. «Заръчал им даскалът да отидат днеска по-рано, та да носат цвете» — оправда ме мама. «А-ха...» — и татовото лице се разведря.
Мама излиза с мен, подава ми китката и радостно ме изпраща до отвода. Аз изтопурквам по стълбата и затичвам се към вратника...
Из пътя настигам и други даскалчета. Всички носят цвете. И всички бързат. В училищния двор се не виждат игри и тичания. Затова пък широкият пруст доле гъмжи от деца. И приближиш ли до вратата, лъхва ти мирис от всякакви цветя. Отзад покрай стената са наредени дълги корита. Там децата слагат донесеното цвете. Слагам и аз своето.
Прииждат все повече деца. И всички с цветя. Едни носят по-малки китки. Някои закачливци им се присмиват. Други носят цяла прегръдка. Тях посрещат с радостен възклик. Скоро всичките корита се препълват.
Излиза из учителската одая, дето е там под стълбата, даскал Никола. Той изглежда много разположен и е весело усмихнат. «Хайдете сега, дяца, всички на работа!» — И нарежда някои от по-големите момчета да почнат да вият венци, пък по-малките да правят китчици и да им ги подават. А и сам учителят съблича сетрето си и залавя се и той да вие венец. Спущат се няколко от децата и се надпреварват кое по-напред да му подаде цвете за венеца. «Чакайте, чакайте — казва учител Никола. — Ще избирате само най-хубавото, че тоя венец ще бъде за иконата на свети Кирил и Методия!» Почват тогава децата да дирят из коритата само божур, бял картон, сини патета и други отбор цветя. Останалите деца сме се струпали наоколо и с любопитство гледаме тия, що свиват венците. Най-много погледи са насочени към учител Никола, който с особена вещина вие своя венец. Той често подхвърля весели закачки. «Полека да не лапнеш целия венец» — казва на едно дете, изправено само до него и зяпнало от захлас. Всички се смеят, а то засрамено свива уста... «Видиш ли го колко е хубав? — обръща се към друго, вторачило очи во венеца. — Като за млада невяста, нали?» Момчето смутено свежда поглед и се мушва между децата... Насърчени от веселото разположение на учителя, всички сега се чувствуваме по-свободни и от много места се пущат шеги и подмятания.
Но ето, учител Никола привършва венеца. А и другите момчета са извили вече доста дълги плетеници. «Ще карате така, дорде свършите всичкото цвете» — казва учителят, па избира други от по-големите момчета, поръчва им да вземат увитите венци и тръгва с тях нагоре из стълбата. Втурваме се подире им и ние.
Най-напред свалят иконата на свети Кирил и Методия, дето е закачена на стената зад главнието. Учител Никола оковава около нея шарения венец. Взема след това една дълга плетеница и с помощта на някои от големите момчета оковава я по горната част на главнието. Други от венците момчета, покачени на столове, заковават около вратата на широката стая, дето учим, на одаята до нея и на малкото одайче.
Слизаме всички пак доле. Там са изплетени вече нови венци. Учителят нарежда големите момчета да заковат венец и около главните врата на училището. Обковават с венци и двата вратника на пътя.
Увита е и една много дълга плетеница. Вземат я нея някои от големите момчета и я прехвърлят от прозореца на едната кьошка** до прозореца на другата. Венецът остава да виси. «Сега още едно нещо ще трябва да направим — казва учител Никола. — Знаеш ли какво?» — обръща се той към едно момче. «Не знам» — дума то засрамено. «Иди свали отгоре иконата на свети Кирил и Методий, дето я обковахме с шарения венец, и ще видиш.» Момчето изприпква. Затичват се с него и други деца. «Ама внимавайте да не развалите венеца.» Нарежда след това две момчета да идат в черковата да поискат от клисаря голямата двойна стълба.
Учител Никола изправя донесената стълба в средата под висящия венец и покачва се сам на нея. Подават му иконата. Той се залавя да я привързва за венеца. Венецът е високо, та едвам го достига. Привързването става мъчно. Всички деца — едни застанали около стълбата, други пръснати из двора — са се заплеснали да гледат тая трудна и доста опасна работа на учителя. Най-после иконата е привързана. И свободно увисва под венеца. Учител Никола слиза едно стъпало по-ниско и със задоволство гледа увисналата икона...
Загледал съм се в нея и аз, изправен къде вратника. Иконата се полюшва... Дали учителят я е побутнал, или вятърът я клати? ... Изведнъж, чувам, извиква се моето име. Гласът на учителя е. «Я припни, та кажи на Славчо Вятъра да не духа!» — дума. «На Славчо Вятъра? ...» Знам го, той седи в долна махала... И затичвам се веднага. Ала от училищния двор еква весел смях. Това ме сепва. Спирам се... Какво ли има? ... В миг блясва в ума ми краят на поръчката — «да не духа». Разбирам веднага шегата на учителя. И засрамен, бавно се връщам назад...

Събуждам се заранта много рано. Над ковчега ми са сложени великденските дрехи — че нали Свети Кирил и Методия е като Великден. Слушам, и клепалата заклепнат — най-напред дървеното, а след него и желязното. Тракат и звънят те ситно-ситно, както се клепе на голям празник...
Излизам да си понаплискам набързо лицето, та по-скоричко да се облека. «Не, не бива така.» Трябвало сега хубаве да се измия и приреша, че на школьото всички хора нас, даскалчетата, щели да гледат. И аз неохотно се навеждам над лехена и почвам да се търкам със сапун...
Облечен в новата си премяна, не дочаквам да се стегне и байко, а самичък заприпквам към чернова. Там, от лявата страна, дето се редят малките даскалчета, вече има доста деца. Нареждам се и аз при тях. Постоянно прииждат и други. Всички са пременени.
Някаква особена тържественост цари в черковата. Запалени са всички свещници и всички полюлеи. Служат трима попове. Техните възгласи сега са по-бавни и по-изразни. А и учител Никола пее още по-сладкогласно. Черковата скоро е изпълнена с хора. Те всичките ми се виждат много радостни...
Службата е към своя край. Старият дядо поп Йован излиза из лявата врата на олтара, прочита «Отче наш» и започва да раздава нафора... И ето че става някакво раздвижване. Свалят от при певците херувимчетата и кръста. Спущат се деца да ги вземат и тръгват с тях към изходните врата. Изваждат и трите големи байрака, които млади хора поемат и наведени, ги изнасят навън. Прегледникът повежда и нас, малките даскалчета. Провираме се из тясна пътека между хората и излизаме на двора.
Херувимчетата и байраците са отишли напред. Ние се нареждаме след тях и спираме се — нещо чакаме... По едно време откъм черкова се донася голям шум. И от двете черковни врати почват да хлуят навън гъсти потоци мъже и жени. Черковното пеене се чува по-ясно. То като че се движи. Херувимчетата и байраците тръгват. Тръгваме и ние след тях. Наоколо е море от хора. А зад нас продължава да се носи велегласната песен на учител Никола и на свещениците.

Минуваме по моста и през обкичения с венец вратник влизаме в двора на училището, дето от другата страна през отворената порта е навлязъл вече много свят. Качваме се горе в широката училищна стая. Сгъстено се нареждаме там в левия ъгъл. Отпред е поставена голяма маса, покрита с хубав месал, върху която е сложен бял медник с вода. По него са запалени няколко свещи. А пред масата двама по-възрастни ученици държат донесената от черкова голяма икона на свети Кирил и Методия. Около масата се нареждат всички свещеници, облечени в сърмени одежди. Там са и двамата учители. От другата страна се редят мъжете, които все повече прииждат, като навлизат и между чиновете. След тях идат жените. Те изпълват цлата стая. Струпват се и около вратата. Нависнали са и по прозорците откъм отвода, дето също е натъпкано с хора. Колко много свят!
Свещениците започват да четат. Други от тях пък пеят. Пее и учител Никола, комуто приглашат наредените около него големи момчета. Светят вода...
По едно време, след като дядо поп Кирил, който е начело на поповете, изпява евангелието, учител Александър излиза отпред, вади из джеба на сетрето си свита хартия, разтваря я и започва нещо да чете. Слово ще държи. Гласът му, малко дрезгав, изпърво е тих. После става рее по-висок и по-разпален. Очите му заблестяват. Говори с възторженост. Някой път се надига на пръсти, да стане сякаш по-висок. Той често размахва ръка и насочва я към иконата на свети Кирил и Методия. Разправя как свети Кирил изнамерил а-бе-то, що го държи отпреде си, как свети Методия покръстил българския цар и много още други работи, които аз не разбирам, но чувствувам, че са нещо хубаво. Гледам — и всички хора със затаен дъх са се унесли да слушат пламенното слово на учител Александра.
Дохожда ред и за нас. Учител Никола ни дава знак, повежда и след него всички едногласно запяваме «И след тисяща годин», с която започваме. Върви тя сега гладко. При високите ù извивки всички се напъваме и изкарваме ги докрай. А ниските подемат по-големите момчета, дето са от одаята, та и тях изкарваме добре. Пеем с въодушевление. И нашите крехки и звънливи гласове изпълват цялото училище. Радостно задоволство е разляно по лицата на всички, що ни слушат...
Захващаме другата: «Днес славим нашите кръстители». Пеем я нея още по-живо и с още по-голямо въодушевление. Струва ми се, че и всичките хора, дето са изпълнили голямата стая и дето са се струпали по врати и прозорци, с още по-голяма радост в душата си слушат тая наша песен. «И докле бъдем на света»... — пеем по-нататък. Това «докле», което аз не разбирам какво ще каже, вижда ми се кой знае защо много смешно... «Не ще забравим паметта на тези отци честни, на тез звезди небесни»... Тук ясно вече долавям, че думата е за двамата светци, за нашите кръстители. За тях песента казва, че са звезди небесни... Звезди — колко хубаво! Ето го и другия стих. Той произвежда у мен особено впечатление... «Текат години, време се минува, а тяхна памет се и днес празнува»... Тоя стих го пеем някак плавно, сякаш тиха вода тече. И моят поглед, устремен някъде в далечината, като че наистина вижда да тече някоя голяма, много голяма река. Над нейния бряг, на високо място, са се изправили двамата братя свети Кирил и Методия — същите, каквито са на иконата: единият с черна брада, другият с бяла. Окол главите им сияе по едно златно колело. Свети Кирил държи в ръка таблица с а-бе-то, свети Методия — голям кръст. Стоят те на високото и гледат оттам кротко. А доле по голямата река плуват някакви гемии, каквито бях виждал нейде изписани, пълни с хора — с мъже и жени — и с деца, които пеят. Минуват гемиите. Хората се покланят. Свети Кирил и Методия ги гледат умилено и благославят ги, както дядо поп ни благославя в черкова. Много, много гемии се изреждат, все тъй пълни... Ето я най-после още една. И уж гемия, пък не гемия, ами е нашето училище — с широката стая, препълнена с народ, струпай и по врати, и по прозорци, дето са и поповете, и учителите ни, дето сме наредени и ние, големите и малки даскалчета. Плува нашето училище по голямата река и като дохожда пред изправените на високото място двама светци, всички благочинно и смирено се покланяме. Светците ни гледат със своите добри очи и благославят и нас. А ние, даскалчета-та, радостно и възторжено пеем, пеем...

Най-после русите идват и у нас

Наближава Коледа. Една сутрин, гледаме, аскерът, що е в хаджи Павловата керана, товари нещата си на кола. Колата тръгва. Тръгват след нея и войниците с пушки на рамо, задянали на гърбове кожени торби. Наредени четири по четири, те с бързи крачки се запътват надоле. Остава да зее широко отворената врата на празната сграда…

— Ами аскерът от Бакаджик?… — И покачвам се бързо в нашата отлукана над селото. Надзъртам из една пролука. Чадърите вече не се белеят. И някакво раздвижване става там. Вдига се навярно и той…

А надвечер се узнава, че и ония от нашенските турци, дето бяха останали да пазят своите къщя, и те заминали. Оставаме сега в селото сами. И чакаме ги сега вече тях, русите ги чакаме. Ех, веднъж да мине и тая нощ!…

Дома всички сме възбудени. Не сдържа ни. Похапваме по-ранко надве-натри, па си лягаме, та по-скоро да изтикаме нощта.

Унесен в дълбок сън, изведнъж сящам, някой ме бута. Сепвам се. Байко. «Стани, стани! — шепне плахо. — Стани, че нещо страшно има.» Скачам бързо. Чувам, откъм чичови Ифтимови се донасят раздирателни викове и нещо силно се блъска. Всички са изтръпнали от ужас. Разтрепервам се и аз. «Какво е това?» «Мълчи, мълчи!» — шушне мама. «Турци трябва да подпинат у чичови Ифтимови» — шепнешком казва байко. «Турци ли? Ами че нали те избягаха?» «Млъкте, да не додат и тук!» — сопва се шепнешком и тато. Спотайваме се. А блъскането и писъците откъм чичови Ифтимови продължават…

По едно време блъскането престава. Пресекнат и писъците. Дали не ще дойдат сега пък у нас? Тръпнем. И зачакваме с примрели от страх сърца… Никой не идва. Само далеч нейде се чува кучешки лай. Скоро и той замлъква. И всичко се спотайва. «Слава Богу, отмина ни и тая напаст!» — и мама благоговейно се прекръства. Прекръстваме се всички. Ала дълго още не можем да дойдем на себе си. Стоим като настръхнали и все сме нащрек…
*
Заспал съм чак към разсъмване. Ставам доста късно. Мама вече е прескокнала до чичови Ифтимови да разбере какво е било това блъскане и какъв е бил тоя писък… Турци дохождали наистина. Търсили у тях чичо Саво. Ходили по-напред у чичови Савови, тропали, блъскали, никой не отваря. Най-после изкъртват вратата и влизат вътре. Ала никого не намират. Дядо Мито, който бил останал да варди къщата, като видял, че ще изкъртят вратата, прехвърлил се през къщния прозорец в градината у бабини Тодаричини и там се спотаил в едно кьоше. Турците тарашували насам-нататък из къщи, разровили ковчези и сандъци — пари, види се, дирили. Не намерили. Дохождат тогава у чичови Ифтимови и почват да блъскат тяхната къщна врата. Искат да излезе чичо Саво. «Няма го него тук» — обажда се чичо Ифтим. «Не, ватре е!» — и продължават да блъскат. Децата започват да пищят. А те все блъскат вратата и подпинат я с все сили. Но да я изкъртят не могли. Че здраво я били залостили чичови Ифтимови. Най-после отиват си…

Узнава се напокон, че такива подпинания през тая нощ са правени в много чорбаджийски къщи. Нашенски турци били, дето подпинали. Върнали се нарочно да ограбят парите на по-имотните хора. Ала, изглежда, добър някой турчин обадил из селото за тоя замисъл на пакостниците и всички по-богати напущат домовете си и отиват да нощуват в по-сиромашки къщи. Чичо Саво с домочадието си бил се скрил у чичови Андрееви, които живеят сега в циганската махала. Тук-таме само лошите турци намират в къщи стопаните, които не били сколасали да се скрият, и съсипват ги от бой, дорде изкажат скритите си пари. Така бил смазан горе дядо Минко Кусичорбата. Тежко смазан е в долна махала и уйчо Койчо, маминият брат, който дълго след това лежа болен.
*
Заранта всичко се е притаило. Излизам до пътя. Нийде жив човек. Прибирам се в къщи. Тато е седнал пред огнището и неспокойно пуши лулата си. Мама шъта насам-нататък, ала, личи, и ней работата не върви в ред. Байко в собата нетърпеливо се разхожда от едното кьоше до другото. Нетърпение обхваща и мене. Не ме сдържа на едно място. Излизам пак до пътя. Гледам, отгоре иде Амзата, стар един турчин. Малко приведен, подпира се на тояжката си и с тихи стъпки слиза надоле. Връщам се, та обаждам мами това. «Нали си няма ниде никого, клетникът — съжалява го тя, — останал е в село.»

Изведнъж нещо изтопурква из калдъръма на пътя. Изтичвам бързо към вратника. Амзата се връща отдолу някак развълнуван. Излязла е на пътя и невеста Димитрица. Разтревожена е и тя. «Кои, кои бяха, дето преприпнаха с конете, Амза ага?» — пита тя турчина, който се спира задъхан. «Ами тие бяха мари, невесто…» «Кои тие?» «Московците, тие бяха.» «Московците ли?» — смайва се. «Московците!…» — извиквам и аз. Тръпки ме полазват. «Московците, зер! Познавам ги аз тях. Видял съм ги на Силистренското морабе [битка]. Тие са, тие!» И все тъй развълнуван, като стиска с разтреперана ръка тояжката, той продължи пътя си нагоре.

Наизлизват и други жени от махалата. Насъбират се и деца. «Московци, московци са дошле!» — с вълнение разправя невеста Димитрица. «Ония, дето изтопуркаха, московци ли са биле?» «Московци, ами!» «Московци, московци!» — възкликуват всички.

Ала ето, отдалеч пак се зачува конски тропот. Задават се отдолу конници, които препускат силно. Всички се разбягваме. Аз изтичвам към нашия вратник и надзъртам из пролуката на портата. Дорде да ги зърна, бързо като хала прелетяват. Изприпквам веднага към горния вратник да видя накъде отидоха. Гледам, спрели се пред чушмата. Двамина са — с високи калпаци, с преметнати през гърба пушки, с по един дълъг маждрак в ръка… Пред тях е Боси Доко, дето седи в Горната улица. Затичвам се към там.

«Иест турок, братушка?» — пита един от конниците уплашения Боси Доко, който е свалил шапката си и я стиска под мишница цял разтреперан. «Що каеш?» — и гледа ги като замаян. «Турки, турки, има турки?» — намесва се другият. «Турки ли? Има… а-а, не, няма, няма…» — забърква се той. «Няма турки, няма» — додава и Ненко Хаджипопов, изскочил запъхтян от тяхната къща. Наизлизат и други хора. Наизскачат и деца. «Ти турок?» — казва единият от конниците, като се навежда и дръпва феса от главата на моя другар Лукан Цеков, който се е спрял само до коня му, зазяпан в него.

«Аз ли? Не, не турок — уплашено дума Лукан. — Аз българин, христенин…» И кой знае как, дохожда му наум, та взема и се прекръства. «Ти болгар? Долой феска!» И конникът скъсва с ръка феса му и го захвърля на земята. Изведнъж всичките момчета, събрани наоколо, сваляме от главите си своите фесове и хвърляме ги и ние на земята. «Вот так, вот так, братушки!» — усмихнати одобряват московците. Па бутват конете си и като вихрушка запрепускват нагоре.

Аз изтичвам към дома и от вратника още: «Мамо, мамо, московците дойдоха, московците!» Мама излиза на отвода и като се показва зачудена: «Белким дойдоха?» «Дойдоха ами! На големи коне, с високи калпаци, с по един дълъг маждрак в ръка… Да ги видиш само…» «Видяхме ги и ние» — весело усмихнат се намесва байко, спрял пред буерията. «Видяхте ли ги?… Отде ги видяхте?» «Видяхме ги из прозореца…» Това като че попресеква моята възторженост. Но изведнъж се съвземам. «Ама аз ги чух и като приказват.» «Чу ги, а?» «Чух ги. Приказките им са разбират.» «Разбират ли са?» — учудва се мама. «Ще са разбират, не ще и дума, нали и те са славяне като нас» — пояснява байко, като слиза из стълбата и с бързи крачки се запътва към долния вратник. Затичвам след него и аз. Излизаме на пътя. Там са събрани вече много хора от махалата — мъже, жени, деца. Всички са весели и радостни и всички за русите, за московците, само приказват. «Аз ги видях с очите си!» — похвалвам се някак гордо. «Де, де ги видя?» «Горе при чушмата.» «И аз ги видях там.» «И аз.» «И аз...» — завикват някои от момчетата. И заразправяме как изглеждат те.

Дотичва някой отдоле. «На пазара има руси, много, много руси! Всички на коне.» «Да идем да ги видим.» «Да идем, да идем!» И ние, момчетата, заприпкваме надоле.

Гледаме, учител Симон се показва из техния вратник. Той е малко учуден. «Русите, учител Симоне, русите дойдоха!» «Русите ли?» Очите му светват. И тръгва и той с бързи стъпки надоле. «Феса си махни, учителю — думам аз. — Че на ония, дето са с фесове, русите им викат турки.» «Така ли?» — усмихва се той, па сваля феса от главата си и мушва го в джеба. Ние заприпкваме пак и го изпреваряме. Всякъде пред вратниците наизлезли хора. Всички са радостно изтръпнали.

Стигаме на пазара. Пълен е наистина с руски войници, все на коне, на едри коне. Високите им маждраци изглеждат отдалеч като гъста гора…

Наизлезли са от махалата жени и със светнали лица подават на русите хляб и разни неща за ядене. Лиловата механа е отворена и оттам изнасят половници и големи чаши с вино. А русите отвред все: «Спасибо, братушка! Здравствуй, братушка!» — и усмихнато и със задоволство поемат предлаганите им неща. А, слушам, и нашите хора, и те се обръщат към тях с «братушка»: «Заповядай, братушка! Вземи и това, братушка!» И повтарят все и те: «Здравствуй, братушка. Здравствуй, братушка!…»

Отстрани един русин с по-хубави дрехи от другите и с някакви лъскави ивици на рамената си, техен предводител, види се, нещо се разправя с двама-трима мъже. Приближавам се към тях. Нашите се мъчат да му отговарят, ала той все не може да ги разбере. Пристига гологлав и запъхтян и учител Симон. «Ела, даскале, ела, та са разправи ти с него, че ние уж го разбираме, ама някак не върви.» Учител Симон се намесва. Русинът с лъскавите ивици го запитва и него нещо. Учител Симон се мъчи да му отговори на изкълчен български език. Русинът пак го не разбира. И учител Симон току го обръща на черковнославянски. «Так, так!» — казва русинът със задоволство. Той сега го разбира вече. И разправят се. Русинът вдига ръка към шапката си — благодари му. После се обръща към войниците и им извиква нещо. Войниците бързо се подреждат и усмиряват. Той сбутва коня си. Всички след него запрепускват надоле, па завиват из пътя за към Лъжене. Гледаме с възторг след тях, дорде се затулиха.

«Казаци са това!» — казва някой многозначително. «Казаци ли?» «Казаци. Че те вървят най-напред.» «С какви големи коне!» «Кàтани им викат тям.» «И с какви високи маждраци…» Всички сме в почуда. И преизпълнени сме всички от радостен възторг.

Пред хаджи Петровия хан се прибират ония казаци, дето са били пръснати из селото. По-малка дружина са те. Слизат от конете и въвеждат ги в хана. Изглежда, ще останат в село.

«Знаете ли — извиква някой, току-що излязъл от хана, — че ватре има турски войници!» «Турски войници ли?» Оставаме изненадани. И втурваме се някои момчета в хана. Наистина — турски войници там. Лежат по земята. Отслабнали, с измъчени лица. Болни ще да са. Гледат плахо, безпомощно и жално, като че очакват своята смърт… Влизат неколцина казаци. «Турки?» «Турки, братушка, турки. Ама те са болни — обясняваме им ние. — Балнù!» Казаците ги изглеждат съжалително, па ги вземат и пренасят ги на ръце в съседната стая, дето ги оставят да лежат.

Излизаме. Пред хана и по пазара пълно с хора. Всички сияят от радост. Тук и там се вижда някой казак. Заобиколили го мъже, жени, деца. Нещо му дават, нещо му приказват. Той се мъчи да ги разбере. И говори им на своя език. И след всяка дума и той, и те все: «Братушка, братушка…» Аз се спирам ту при една, ту при друга купчина, вглеждам се в мъжествените лица на казаците, вслушвам се в техните не твърде разбрани, ала сърдечно изказани думи. И все не ме сдържа да се застоя на едно място. Забързвам по едно време към дома да се похваля какво съм видял. А по пътя хора, хора — сякаш Великден! И всички весели, всички опиянени от радост…

На другия ден заранта ето че заклепват клепалата — и дървеното, и желязното. Заклепват тържествено, като на голям празник. «Дали не ще има черкова зарад дохаждането на русите?» «Не, клепат да се събере народът, та да идем да посрещнем руската войска. Че вчера само няколко отряди казаци са дошли. Самата войска, тя сега щяла да доде.»

Стягаме се всички у дома. Аз ги изпреварвам и заприпквам с махленски другари към пазара. Пред хаджи Петровия хан и наоколо почерняло от свят — наизлязло е цялото село. Начело са свещениците, облечени в сърмените одежди, а пред тях деца със свещниците и херувимчетата и момци с черковните хоругви. Подире им и наоколо мъже, жени, моми, деца — краят им се не види! Момите носят в ръце китки от чемшир, здравец и сухо цвете.

Свещениците тръгват из пътя за към касабата [града]. Тръгва след тях и цялото множество. Аз се промъквам близо до свещениците. Стигаме на края на селото. Отминуваме го.

Отиваме по-далеч. Най-после свещениците се запират. Народът се струпва наоколо.

По пътя откъм касабата нищо се не вижда. По едно време отдалеч се долавя особен шум, равномерен, някакъв тропот. И след малко на далечния завой се показва началото на движуща се маса. «Войската, войската! Руската войска.» Става едно размърдване…

Ето я, наближава. Виждат се гъстите редове на войниците, всички с пушки на рамо. Ясно се чува вече мерният тропот на стъпките им по замръзналия път. А нататък, додето ти очи стигат, само пушки, пушки… Ту се издигат, ту се снишават. Пред войската върви строен възрастен мъж без пушка, с дълга сабля отстрани и с лъскави ивици на рамото — предводителят. Изглежда важен и сериозен. Зад него неколцина още също с такива лъскави неща на раменете. Като дохожда до свещениците, излезли насред пътя, предводителят се спира. Спира се и войската.

Дядо поп Кирил, който е начело на свещениците, издига кръста, що държи в ръката си, и развълнуван:

«Благословен грядий во имя Господне! — После с развълнуван глас: — Добря дошле, спасители наши…»

Големецът сваля шапка, прекръства се и целува издигнатия кръст, па целува и ръката на дяда попа. Казва и той няколко думи. Сетне се обръща назад към войниците и извиква нещо. Веднага проехтява гръмогласно «Ура-а-а!», подхванато от цялата войска. Народът, сепнат изпърво от тоя гръмовен възклик, който за първи път чува, неусетно се увлича и подема го и той. И целият кър еква от въодушевено и непрекъснато: «Ура-а-а!…»

Сред тоя възторг излиза една мома и подава китка цвете на предводителя. Той благодари усмихнато, като вдига ръка към шапката си. Обръща се после, дава пак някакъв знак на войниците и тръгва. Народът се раздвоява и прави път на войската. А момите почват да хвърлят цветя върху войниците. Едно тържество, невиждано дотогава по своята величественост и по своето въодушевление!…

Прибирам се дома. Мама, която също е била на тържествената среща, не може да изкаже почудбата си. Нейното лице е озарено от неизказано щастие. Тя плаче от радост и умиление. Тато и байко също са озарени от възторжено чувство и очите им светят.

http://pravoslavie.domainbg.com/15/index.html