Кратка биографическа справка за член-кореспондент проф. Кирил Мирчев:
Роден в гр. Битоля. Завършва славянска филология в Историко-филологическия факултет на СУ (1927). Специализация по славянска филология в Краков, Полша (1925-1926). Асистент в СУ (1929). Хоноруван доцент (1936). Редовен доцент (1937). Извънреден професор (1941). Редовен професор (1946). Член-кореспондент на БАН (1945). Директор на Института по славянска филология към Историко-филологическия факултет на СУ (1940-1949), Ръководител на Катедрата по български език (1950-1975). Завеждащ Секцията по история на българския език в Института за български език на БАН (1951-1975) и на Секцията по диалектология (1970-1975). Председател на Кирило-Методиевската комисия при Президиума на БАН. Член на комисията за Славянски лингвистичен атлас при Международния комитет на славистите. Дългогодишен редактор на сп. “Български език”, на поредиците “Известия на Института за български език”, “Трудове по българска диалектология”, “Българска диалектология. Материали и проучвания” и на редица научни сборници. Най-значителен е приносът на Кирил Мирчев в областта на историята на бълг. език. Многобройни са изследванията му върху фонетиката, морфологията, синтаксиса и лексиката, върху балканския характер на някои бълг. езикови явления, върху принципни въпроси на историческия развой на българския език: периодизация, проблематика, перспективи на изследванията. Области на основните научни интереси: история на българския език, история на българските диалекти, изследване и издаване на български исторически паметници.
§ 3. Етнична основа и наименование на старобългарския език. В науката отдавна престанаха споровете, които някога се водеха доста горещо, около етничната основа на кирилометодиевия език. Днес е напълно ясно установено, че основа на този език образува българо-македонският солунски говор от втората половина на ІХ в. Доказателствата се откриват в редица фонетични особености на кирилометодиевия език, които са присъщи само на българския език. От значение са и някои доказателства из областта на лексиката. Най-важното между фонетичните доказателства е наличието на съгласковите групи шт и жд, които се явявят на мястото на първични съчетания *tj и *dj или на мястото на gt, kt пред предни гласни. Съчетанията шт и жд са типични само за българския език. Всички останали славянски езици имат напълно различни заместници на изтъкнатите първични съгласкови съчетания. Така напр. праславянската форма свѣт-ja се заменя в кирилометодиевия и в днешния блъгарски език с свѣшта, докато в руски имаме свеча, в сърбохърватски свећа, в полски świeca, в чешки svice. Правславянската форма мед-jа в кирилометодиевия и в съвременния български език гласи межда, а в руски межа, в сърбохърватски међа, в полски miedza, в чешки meze. Праславянските форми мог-ть и нок-ть само в кирилометодиевия език и в днешния български език гласят мошть и ношть, докато във всички останали славянски езици техният гласеж е по-друг, сравни напр. рус. мочь, ночь, в сърбохърват. моћ, ноћ, пол. moc, noc, чеш. moc, noc.
Важно фонетично доказателство представя и гласежът на гласната ѣ, който в старобългаски е бил широко е, отбелязвано обикновено в научната книжнина с ê. Гласежът е клонял да се развие към 'а, т. е. към а с мекост на предходната съгласна. Това е също така особеност на българския език.
Сред доказателствата из лексиката особено важно място заемат някои гръцки заемки, които в старобългарските паметници се явяват не своята литературна форма, а в народна форма. Такъв е случаят напр. с думата сѫбота, която съотвествува не на гръцко литературно sabbaton, а на народногръцко sambaton. Народни гръцки думи са могли да съществуват в ІХ в. в езика само ония славяни, които са живели в непосредствена близост с гръцко население. А това са били само българските славяни.
В старите исторически паметници езикът на първите български преводни книги се нарича ѩзыкъ словѣньскъ. Така се нарича изобщо езикът на славяните, които от VІ до VІІІ в. се заселват в югоизточната половина на Балканския полуостров. Това наименование на техния език е било запазено дълго време след като тези славяни приемат народностното име българи. Като се имат превдвид неоспоримите лингвистически доказателства, че кирилометодиевият език представя българо-македонски диалект от втората половина на ІХ в. напълно естествено е този език да се нарича старобългарски. И действително така се нарича той доста често в науката. На това наименование обаче започнаха сериозно да съперничат наименованията старославянски и староцърковнославянски, при все че в много отношения те не са достатъчно ясни. Те не посочват именно на истинската принадлежност на кирилометодиевия език към определен славянски език от ІХ в., т. е. времето, когато славянските езици са били вече значително обособени и са притежавали вече развити свои индивидуални черти. Наименованието старославянски език е доста широко и би могло да бъде отнесено към който и да било славянски език, а с наименованието староцърковнославянски език кирилометодиевият език се определя като изключително черковен което не е напълно точно, при все че всички запазени старобългрски паметници са черковни книги.
Привърженците и разпространителите на наименованията старославянски и староцърковнославянски привеждат в своя полза следните съображения. Кирилометодиевият език действително има българска народностна основа, но все пак той представя литературна обработка на старобългарския диалект от ІХ в. и се отличава специално в своята лексика и синтаксис с черти, които не са били чисто народни. В него изобилствуват новообразувани славянски литературни форми, с които е трябвало да се первеждат трудните гръцки оригинали, а също така и множество синтактични и фразеологични особености, оформени под гръцко влияние. В тази си литературна обработка кирило-методиевият език се издига до положението на почти общ славянски литературен език, като включва в себе си и някои лексикални елементи от други славянски езици. У някои автори към всичко това се прибавя и един не много убедителен аргумент против термина старобългарски. Те мислят именно, че съществува опасност под това наименование да се разбира не старият език на българските славяни, а езикът на Аспаруховите българи.
Най-оправдано си остава наименование старобългарски език. Това се вижда от факта, че много често авторите, които използват термините старославянски и староцърковнославянски са принудени да прибавят в скоби за по-голяма ясност наименованието старобългарски. Обстоятелството, че езикът на кирилометодиевите паметници представя литературна обработка на македоно-български диалект, а не чист народен диалект не може да се сметне за много сериозен довод против наименованието старобългарски език. И днешният български литературен език с многобройните си ненародни стилистични и фразеологични особености, усвоени главно под влияние на руския език, не се покрива напълно с нито един съвременен български диалект, което не значи, че той не бива да се нарича български.
В българската наука съвсем естествено е прието кирилометодиевият език да се нарича старобългарски.
чл.-кор. проф. Кирил Мирчев
Старобългарският език е най-ранният писмено засвидетелстван славянски език. В старите паметници този език първоначално бива наричан ѩӡыкъ словѣньскъ (iензыкъ словяньскъ), а впоследствие ѩӡыкъ блъгарьскъ (iензыкъ блъгарьскъ). Старобългарският език е един от световните класически езици, наред с латинския и старогръцкия език.
От различните си изследователи този език се нарича различно. Й. Копитар и Ф. Миклошич го наричат „старословенски език“, тъй като в първите писмени паметници те са търсели черти от славянския диалект в Панония. А. Х. Востоков използва термина „славянобългарски език“. Й. Добровски в „Institutiones linguae slavici dialecti veteris“ (Студия върху стария диалект на славянския език) (1822) открива в този език старосръбско наречие. Но още в средата на 19 век А. Шлайхер, М. Хатала и Л. Гайтлер виждат, че езиковите особености на първите славянски книжовни произведения са еднакви с чертите на българския език. Те въвеждат термина „старобългарски език“ (нем. Altbulgarisch), възприет изцяло у нас. В съвременната лингвистика се употребяват най-често, освен този термин, и термините „старославянски“ и „староцърковнославянски език“, които означават същото явление.
Някои учени са на мнение, че науката за този език трябва да изследва само паметниците от т.нар. „канон“, т.е. езика на произведенията, най-тясно свързани със св. Кирил и Методий и книжовната им дейност, противопоставяйки се на езика на произведенията, произлезли от българските просветно-културни кръгове. Но това е явно едностранчиво схващане на въпроса за същността и обхвата на първия писмено засвидетелстван славянски език. Дали този език може да бъде наричан Кирило-Методиев? От ръката на братята няма стигнали до нас произведения, а т.нар. „канон“ откриваме в паметници, отстоящи най-малко 50–60 години от времето на първоучителите. А за това време са настанали някои промени не само в говоримата, но и в писмената реч. Следователно, езикът на Кирил и Методий може да бъде реконструиран приблизително по преписите на произведенията им, но достоверността на реконструкцията на техния език няма абсолютни документални доказателства, както например, и на по-ранния, праславянски език. Това е достатъчно, за да не обозначаваме езика на първите славянски писмени паметници с термина „Кирило-Методиев език“. Що се отнася и до термините „старославянски“ и „староцърковнославянски“, те също не отговарят на същността и етническата основа на този език. Много изследвания са направени досега и днес българската етническа основа на езика от дошлите до нас първи славянски ръкописи не може да бъде оспорвана. Доказателства за българската етническа основа на тези паметници откриваме в областта на фонетиката (в рефлексите на праславянските съчетания *tj, *gtǐ, *ktǐ, *dj и в широкия гласеж на ятовата гласна), в областта на лексиката (в заемките на някои гръцки думи от народния гръцки език, с който само българските славяни са били в пряк контакт, а това са думи като сѫбота (събота) от σάμβατο, а не от σάββατον) и в областта на синтаксиса:
- употреба на дателен притежателен падеж при лични местоимения и съществителни: рѫка ти; отъпоуштенье грѣхомъ;
- описателно бъдеще време с глагол хотѣти;
- употреба на сравнителна форма мьнии (по-малък) в значение на по-млад.
Освен това, езикът на паметниците, произлизащи от българските земи след 12 век, в световната славистика биват наричани, без уговорка, единодушно „среднобългарски“. А щом бива признато съществуването на „среднобългарски“ и „новобългарски език“, то съвсем естествено и диалектически необходимо е да бъде признато, че тези два периода от развоя на българския език биват предхождани от един първи, поставил началото на писмения български език. А несъмнено, този първи период трябва да отговаря и на началото на славянската писменост. Следователно, езикът на първите славянски ръкописи би трябвало, и най-точно и научно обосновано е, да се нарича „старобългарски“, а не „старославянски“ или „староцърковнославянски“, тъй като в тази епоха отделните славянски езици са имали вече обособен облик и терминът „старославянски“ може да доведе до погрешни изводи, че този език е или изкуствен общославянски книжовен език, или че това е едва ли не праславянският език, засвидетелстван писмено, а терминът „староцърковнославянски“ навежда на мисълта, че този език е служел само за църковни (религиозни) цели, а не за обществено-политически и културни нужди. Що се отнася пък до опонирането на термина „старобългарски език“ с твърдението, че може да се стигне до смесване с езика на Аспаруховите сънародници, то не може да бъде убедително, тъй като последният бива наричан в науката „прабългарски“ (протобългарски, първобългарски). От всичко казано дотук, можем да направим следните изводи:
- Науката за старобългарския език има за предмет изучаването на езика на първите славянски писмени паметници, т.е. сравнително-историческата реконструкция на старобългарската граматика (на мъртвия език, възникнал през 9 век и оставил паметници от 10-12 век).
- При изследването на старобългарския език трябва да се имат предвид езиковите му средства, еволюцията им от праславянски до първото им писмено засвидетелстване, степента на диалектната диференциация в късния праславянски, в старобългарски и в новобългарски; литературните стилове и школи в старобългарски, т.е., по-широко разглеждане на старобългарския език, излизайки от рамките на „канона“. Затова старобългаристиката не може да няма връзки и с други научни дисциплини, на първо място с общото и индоевропейското езикознание.
Старобългарският език, благодарение на древността си, наред със санскрит, гръцки, латински, готски и други древни писмени индоевропейски езици дава изключителен материал при реконструкцията на т.нар. индоевропейски праезик, незасвидетелстван писмено.
Изучаването на старобългарския език лежи в основата на цялата славистична наука, за която делото на първоучителите Константин-Кирил Философ и Методий е от първостепенно значение. Старобългарският език първо служи при възстановяването на предполагаемия праславянски език. От него се изхожда и при сравнително-историческото проучване на славянските езици. В него се отразява мисленето и светогледа на говорещия на него народ. Той е огледало и на социалната история и етногенезиса на българския народ в древността. Това се открива най-вече в лексиката. Значи, старобългарският език е ценен източник за изследователите на етническата и социалната ни история. Археологията и старобългарският език също са свързани, тъй като немалко епиграфски паметници с надписи на този език са открити досега (повече от 30). Изследователите на старата българска литература трябва добре да познават езика на първите паметници, цялото му богатство и сила, за да се получи вярна представа за художествения принос на старите ни автори и преводачи.
При изследването на старобългарския език от немалко значение са и научни дисциплини като топономастиката, диалектологията и лексикологията, включени в балканското и славянското езикознание, защото именно в диалектите и изобщо в езиците на балканските народи, а също така и по техните земи са се запазили много славянски (с произход от българските славяни) думи, които имат звучене по-близко до старобългарското (със запазени носовки и неметатезирани групи с плавни съгласни и др.). Българската топонимия и диалекти също ни дават (след строго научни изследвания) много данни за старобългарския език, дори и за предписмения му период (достатъчно е да споменем топонима „Варна“ с неметатезирана група CorC).
Появление старославянского языка связывают с именами Кирилла и Мефодия, которые взялись переводить литургические тексты и некоторые части Библии (Евангелие, Псалтирь, паремии) на язык славян. Диалектной основой старославянского языка стал один из говоров македонских славян болгарской группы — солунский диалект. В те времена различия между славянскими языками были ещё невелики, поэтому старославянский язык мог претендовать на роль общеславянского литературного языка.
Старославянский язык в Болгарии называют староболгарским. На основе старославянского языка позднее возникли разные варианты церковнославянского языка, поэтому старославянский язык называют также древнецерковнославянским.
0 коментара:
Публикуване на коментар